Здравко Петров - Бокачо и неговият „Декамерон“

Привлекателното при разказваческото изкуство на Бокачо се състои в това, че на всичко той умее да даде одухотворяваща, романтична рамка. Той умее да одухотвори плътското, да подходи към него с вкус и грация. Въпреки че разказва толкова много земни истории, никъде неговият разказвачески гений не се принизява до уровена на един плосък натурализъм, а обратното — на всичко намира романтична окраска. Присъствието на „черната смърт“ ражда диханието на романтизма. Познавачи на епохата на Възраждането говорят, че романтическата стихия е заложена в душата на Възраждането. Ако по-късно, в следващите векове, романтизмът е някакво болестно състояние, то ренесансовият романтизъм е нещо обратно, той диша жизненост и здраве. Духът на романтическата новела струи в платната на италианските художници от XV в., а разказите на италианските новелисти се отличават със своята романтична ирония, ефирност на романтическите чувства. С романтична окраска се отличават и стоте новели на Бокачо, на всичко той е намерил един романтичен фон.

Бокачо е един от най-насмешливите умове, които познава историята на литературата. Той подлага всичко на унищожителен смях и забавление, особено се подиграва с човешката глупост. За да покаже човешката глупост обаче, той не си служи с романтични гротески и символични хиперболи, а направо снема скици от натура. Бокачо показва човешкото общество откъм неговите страсти, смешни и грозни страни. Но той не страда от едностранчивост на ума, никога не изпада в мизантропия, наблюдавайки несъвършените черти на човешката природа. Като всеки човек на тая епоха той запазва у себе си богатите си залежи на смях, към всичко безобразно се отнася с галантна, ренесансовска насмешка. Той не служи на отвлечени понятия и морализаторски принципи, които изсушават погледа към живота. Преди всичко него го интересува ежедневното „чудо“ на живота, „феноменът“ на битието, в неговата пъстрота и разнообразие. В неговите новели може да се проследят блясъкът и нищетата на човешкото съществуване. Като всяка сензитивна натура въпросите на задгробния живот не го интересуват. Той се занимава преди всичко с човешките страсти и физическите удоволствия. Но и тоя присмехулник е изпитвал респект от човешкия ум и жените. Петрарка е един изтънчен егоист, който цял живот обича само себе си. Той е обичал Лаура, но не и жената. Авторът на безсмъртните сонети за Лаура е имал пренебрежително отношение към жените, разглеждал ги е като въплъщение на дявола, нарушителки на мъжкия покой. Обратно, Бокачо е бил изпълнен с мисъл за жената. Той пише между другото специално съчинение „За знаменитите жени“, където се занимава с нашата прапрамайка Ева, със знаменити гръцки и римски матрони, папеса Йоана, императрица Констанция и Джоана — императрица ерусалимска и сицилийска. Бокачо обича жените и любовта. В „Декамерон“ той постоянно ни изобразява хитри и влюбчиви флорентинки.

Най-често големите книги имат своя съдба. Дълго време до изобретението на книгопечатането „Декамерон“ е бил познат само като преписи, разпространявал се е от ръка на ръка като някакъв апокриф. По едно време съдържанието му засегнало благочестието на Римския двор. През XVI в. Тридентийският събор поставя книгата на Бокачо в списъка на забранените книги. Започват дълги преговори между Медичите и Римския двор. Папа Пий V назначава специални лица, които да се занимават с пурификацията на книгата на Бокачо. В продължение на две години се разглежда тоя нещастен „Декамерон“ и се подлага на ампутиране. От оригинала отпадат цели разкази, отрязани са наполовина редица новели, заменени са едни думи с други. Така се явява едно „подобрено“ издание на Бокачо Но когато излиза официалната версия на шедьовъра на Бокачо, народът насочва погледа си към забранения оригинал.

Неведнъж и по-нататък са поставяни прегради пред знаменитата книга на Бокачо. Неведнъж тя е попадала във ватиканския индекс на забранени книги. Йезуитските пуристи създали за него репутацията на „поет на сладострастието“. Всичко това се е правело с умисъл да бъде парализирано въздействието на неговата книга. Твърде е куриозен фактът, че цензурата на Распутин в царска Русия е подлагала на „съкращения“ книгата на Бокачо.

Разбира се, „Декамерон“ е далеч неблагоприлична книга. Тя е един бунт на ренесансовия „секс“, на освободената човешка плът от регламентацията на Средновековието. Обаче зад пикантната изостреност на интригата се крият социално-исторически процеси. По думите на един познавач Бокачо никъде не акцентува на открито еротични детайли. По начало Бокачо е веселяк, една жизнена и здрава натура, и е чужд на „екзотичната еротика“.