Здравко Петров - Бокачо и неговият „Декамерон“

В тия сто новели е показано, че любовта е по-силна от смъртта, животът — от небитието. Те са толкова пъстри и богати, че допадат на Шекспир. Тук са показани всички възможни и невъзможни изобретения на любовта: малките любовни хитрости, вероломството на куртизанките, съпружеските изневери, тук са разиграни много буржоазни фарсове. Всичко това представлява някаква великолепна „питореска“, някакъв карнавал на човешката изобретателност и глупост. Сами по себе си тия сюжети са вече готови драми, комедии и трагедии. Само чакат ръката на вещия драматург, който ще ги изведе от състоянието на битова „питореска“ и „плутовско“ лекомислие. Сега те са само маски и фигуранти, панаирджийски дървени човечета, които само с един гениален дъх могат да бъдат превърнати в неумиращи типове. В лицето на Бокачо италианската новела е намерила своя първомайстор. Италианската новела вече по същество се превръща в драма. В нейната основа постоянно лежи драматическа колизия на характерите. При нея са характерни далечните пътешествия, опасните морета, съдбоносните случайности. Тя най-вече е обърната към страните на Изтока на „Хиляда и една нощ“, към пределите на далечния Запад със своите рицарски легенди и любовни романи. Всички тия неща присъствуват в по-голяма или по-малка степен в новелистиката на Бокачо.

Творецът на „Декамерон“ е създател на литературния жанр новела. Той има многобройни последователи и приемници. Разбира се, има и предшественици в този труден и лаконичен вид Корените на неговото изкуство се намират в средните векове. В Бокачевата новела възкръсва насмешливостта на френските трубадури и иронията на френските новелисти към църквата, селските проповедници и бедни монаси. Безспорно Бокачо се е възползувал от съкровищницата на световната литература. Тук се забелязва и влияние на източната поезия, и мотиви от Апулей, заемки от гръцките романи и различните средновековни латински сборници, теми от италианското „Новелино“ и „Разкази за древните рицари“. Някои са наклонни да смятат, че самото описание на чумата в „Декамерон“ е свързано с образци като тия на Тукидит, Лукреций, Макробий. Някои места от новелите показват латински периоди на фразата.

Като цяло източниците на Бокачо в „Декамерон“ идват от живота. Той използва разкази, почерпани от живота на Флоренция, голяма част от които са автентични, някои от разказите му имат неаполитанско, сицилийско, гръцко, източно, африканско произхождение. Всички те са достояние на всички, те са порядъчно „познати лица“, но Бокачо ги превръща в литература, издига ги на уровена на изкуството. Ако се взрем внимателно в аналогичните сборници на средновековното новелистично изкуство, ще видим, че италианското „Новелино“, френските фаблио са бледи и схематични, нелитературни и плахи в сравнение с индивидуалното изкуство на Бокачо. Те не надхвърлят рамките на забавния анекдот. Тяхното предназначение е да развличат една безхитростна и невзискателна читателска маса, която най-вече се интересува от развлекателната страна на нещата. Няма съмнение, че авторът на „Декамерон“ е заимствувал отнякъде своите сюжети, той не може да ги измисли, съчини. Но във всичко той е влагал нещо свое, неповторимо лично. Много неща като типове са били вече набелязани от живота, ала Бокачо превърнал отвлечените фигури е живи лица, зад неподвижните маски може да видиш човешка физиономия. Бокачо вече показва марионетния театър на живота. Смешното и трагичното, сериозното и фриволното е омесено с някаква дяволска сръчност.

Явно, че много неща Бокачо е възприел от своя престой в Неапол, престой, който е оформил неговата личност, вкусове и привички. Неаполитанската чувствителност е изработила в него бъдещия новелист. По това време той е чул безброй разкази, които по-късно заимствува, превръща в благородно градиво за своите новели. Но Бокачо оставя върху новелата отпечатъка на собствения си гений. По думите на един литературен историк под неговите изкусни ръце новелата се превръща в бронзова статуетка, подобна на тия на Бенвенуто Челини. При Бокачо новелата получава завършен и съвършен вид. Той става творец на нейния език, тип, ритъм, музика; със своя гений определя кръга на нейните сюжети. Самата композиция на „Декамерон“ вече ни подсказва, че пред нас се намира едно голямо дарование. Геният на автора на „Декамерон“, въпреки че се опира на приемствеността на флорентинското епикурейство, намира нови чувства, показва нов поглед върху живота и житейски рационализъм. Бокачо превръща старата новела от тип морална поука и забавна житейска история в изкуство, изящно по своята разработка и език. Езикът, на който са разказани новелите, говори за латински примеси и ерудитски реминисценции. Не малко участие в изработването на тоя сочен език има и Бокачо-критикът.