Здравко Петров - Бокачо и неговият „Декамерон“

Няма нищо чудно, че на мястото на Дантевите видения и строгите терцини идват пъстрите новели на Джовани Бокачо. Бокачо започва да разказва флорентински сплетни в стила на Тит Ливий. В тия си сто новели той до максимум се е освободил от притегателната сила на класическите сюжети и митологически стилизации, той е оставил ерудита при своите ръкописи и е надал ухо на уличната врява. В това се състои новаторското величие на безсмъртното му произведение.

Често се случва това, което понякога се смята каприз на перото, да даде съдържание на един творчески живот. Сервантес е ценял много своите пиеси, но човечеството запомни само безсмъртния тип, който той създаде. От толкова учени книги на Еразъм право на вечност получи една-едничка. Даниел Дефо написа над двеста книги, но на всемирна слава се радва само една от тях — „Робинзон Крузо“. Нещо подобно се случва и с Бокачо. Сега само строгата филологическа наука може да съживи латинските му съчинения, а „Декамерон“ не се нуждае от насилието на литературната наука. Творението на гения на Бокачо не се нуждае даже от препоръчителния надпис „класика“. То е толкова живо, че в известен смисъл е класика и не е класика. Никога няма да дойде момент, когато ще се изучава с молив в ръка и енциклопедически речник в джоба! Защото в него е заключена една необикновена виталност и артистична лекота на изпълнението. Книгата се чете с лекота и наслада. Сякаш тя е написана на един дъх и с неотслабващо темпо. Както ставаме неусетно трето лице в спътническата двойка на рицаря от Ла Манча и неговия оръженосец, така и неусетно се присъединяваме към веселата дружина, която обитава вилата Палмери, намираща се на планински склон и заобиколена от кипариси. Само за десет дни научаваме толкова много неща пътуваме по суша и морета, узнаваме толкова нрави и необичайни приключения, които, подобно на „Хиляда и една нощ“, едно на друго не си приличат. Разказите на „Декамерон“ са създадени сякаш на шега, те представляват блестяща южна импровизация, предназначена за някой салон или дворец. Те сякаш са създадени с тайното намерение да съблазнят някой девствен слух. Не случайно Франческа и Паоло са били подтикнати към греховна любов от старата книга „Callechaut“. За младите души „Principe Galeotto“ на Бокачо може да изиграе същата роля. Той е опасно оръжие както поемите на Овидий. Като всяко велико произведение то има много страни и ъгли на изображение. То представлява вълшебно огледало, в което се пречупва многообразието на света. То представлява и критика на правите, и ръководство по любовна страст. Всичко зависи от топа кой как гледа на тая велика творба. Но безспорно от всички възможни аспекти най-бедна е зрителната точка на черквата, която вижда в лицето на веселия Бокачо един богохулник и антихрист, вечен враг на черното воинство. Същевременно приятелите на атеизма обичат да препрочитат тая старинна книга, която рисува измамническата същност на поквареното духовенство.

Тая стара книга има много приятели по света, даже комсомолците от някога нашумелия и у нас роман на Н. Богданов „Първата“ към края на своето комсомолско събрание теглят наивната резолюция да се появи един „нов, червен Бокачо“, който да изобрази пороците на духовенството в наше време. Явно е, че името на Бокачо е едно водоразделно име. Неговата проза има толкова богохулен характер, че колкото и да иска католическата църква, не може да причисли фриволния му лик към мъртвата мозайка на светците.

Книгата на Бокачо също може да бъде причислена само към древната наука за „нежната страст“. Но както да я преценяваш, това е една необикновено витална книга, представляваща някакво средновековно сребърно ковчеже, изпълнено със словесни вълшебства и аромати, разкази и забавни истории. Бокачо, като съотечественик на „човека с дяволската цигулка“, превъзходно владее композиционната и стилистична оркестрация. Като цяло произведението му диша някаква своеобразна музика, даже отделната фраза звучи гордо, както в прозата на латинските прозаици. Не случайно някои сравняват монолозите му с тия на героите на Тит Ливий. Освен това Бокачо владее изкуството на добрия компаньон, който винаги намира приласкаващата интонация на разказа си.

Трудно е да се предаде съдържанието на знаменития новелистичен сборник. В едно утро в църквата „Санта Мария Новела“ се срещат седем млади дами в пълен траур и трима младежи. В продължение на десет дни всеки от тях е длъжен да разправя по десет разказа, които да внесат „разтуха“ в обстановката на чумавото време. Разказите на тая млада компания обаче не са обърнати към смъртта, а към живота. Те нямат нищо общо с опустошителното тържество на чумата. Те не изпадат в „тон“ с тоя странен и съдбоносен пир, който е известен в литературата с прозвището „Пир в чумаво време“. При тях не властвува неприличието, отношенията до края си остават кавалерски.