Здравко Петров - Бокачо и неговият „Декамерон“

Тук бъдещият автор на „Декамерон“ е попаднал на интересни хора. Кралският библиотекар го е посветил в гръцката митология, а един учен го запознал с основните закони на астрономията. В обстановката на пищна феодална култура Бокачо завързва редица сладостни любовни връзки. Той бива посетен от Амур. От всичките му любовни романи най-известен е тоя с кралската дъщеря. Образът на Фиамета-Мария, облечена в зелено (любимия неин цвят), останал като светло видение от тия години. Рамката на тая любов е била великолепна. Неапол като град се е отличавал със своята природна веселост, лекомислие и чувственост. Тук никога не свършвали придворните празници и светските развлечения. При двора на крал Робер се е подвизавала една от най-интересните фигури на Средновековието — Джована Неаполитанска. Нейната история е аналогична с тая на шотландската кралица Мария Стюарт. Според Вилмен „егоистичната веселост сред опустошителната зараза“ при „Декамерон“ се дължи на това, че Бокачо превъзходно е познавал двора на Джована Неаполитанска и неговите опустошаващи страсти. В тия години той получава вкус към рицарството, салонната изнеженост и екзотизма на Юга. По това време той обичал и с голяма наслада слушал разкази за пътешествия по южните морета, за полуизточните нрави на Сицилия. По-късно, гледайки скромните долини на Флоренция, той е въздишал по най-хубавите часове на артистичната си младост. Отсега нататък Флоренция му изглеждала целомъдрена и републикански постна. Но баща му с видимо неудоволствие следял светските и литературни приключения на сина си. През 134) г. той извиква сина си във Флоренция. Срещата между бащата и сина не е много приятна. Бокачо записва в своя дневник: „Ужасният вид на този старец, груб и користолюбив, с всеки изминат ден все повече ме плаши и угнетява.“ Наново се сблъскват мрачният гуелф и веселият компаньон от Неаполитанския двор на Робер д’Анжу. Бокачо като човек е бил чужд на метафизическите тънкости на духа, на насладите на платонизма. Пред тях е предпочитал удоволствието на светските и научни разговори. За него Филипо Вилани дава следната характеристика: „Бил приятен в обръщенията, надарен с весел нрав, обичал да се шегува по време на разговори и със страст се е отдавал на изящни беседи.“ Явно е, че в обкръжението на трезвия и делови роден град той е страдал. Като светло възпоминание останали ласкавите вълни на Тиренско море, негата на Неаполитанския залив. Във Флоренция отсъствувала пъстротата на нравите, характерна за Неапол. Тя била изпълнена освен това с политически страсти и смутове. Чумата от 1343 г. накарала Бокачо пак да се върне във Флоренция. Неговият баща бил умрял и той трябвало да се грижи за своя брат, родил се от втория брак.

Бокачо между другото се е занимавал и с дипломатическа дейност. Но той не е бил политик по призвание. Бокачо е повече епикурейска натура, отколкото човек на чистите политически страсти.

Краят на автора на „Декамерон“ далечно напомня религиозния кризис на Гогол. През 1362 г. при Бокачо идва един картезиански монах и му предсказва близка смърт. Бокачо едва ли не изгаря своите съчинения под напора на вътрешен кризис. На петдесетгодишна възраст той се отказва от светска ученост и става монах. Свободното си време отдава на тълкуване „Божествена комедия“ на Данте — любимеца на неговата младост. В течение на десет години Бокачо споменава името на Данте в църквата. Обаче неговото религиозно благочестие не му е попречило да работи над своите латински трудове и над трактатите по биографията на Данте. Бокачо умира на 62-годишна възраст и е погребан в околностите на Черталдо.

Разправят, че истинското чувство към поезията у Бокачо се е пробудило при вида на гроба на великия латински поет Вергилий. Оттогава става предан на поезията. Защото латинският поет го е научил, че само тя увенчава челото с истинска слава. Бокачо е бил закърмен с „млякото на латинската вълчица“. Той е притежавал голямо литературно дарование и класическо образование.

Бокачо е правил сериозни опити във всички литературни жанрове: в областта на алегорическите видения, любовната лирика, авантюристичния роман, митологическия разказ, легендата, сатирата, ораторската реч, еклогите, идилиите, митологията, филологията. И най-странното е, че е сполучил най-много там, където най-малко участие взема ерудитът у него.

Неговият безсмъртен „Декамерон“ няма нищо общо с учеността. В него той изменя на средновековната традиция да се рисуват герои, почерпани от класическия персонаж. И се е получило в резултат нещо необикновено свежо, пъстро и епикурейски жизнено. Под мрачния свод на чумата той разиграва хорото на живота — пъстро и многолико, възвишено и тривиално, благородно и подло.

Читать дальше