Кърт Вонегът - Синята брада

— Вярно е! — викнах, все още кипящ от емоции. — Давам ти честната си дума! А в допълнение ще ти кажа, госпожо Бърман, какво е естеството на магията в нашия вид рисуване. При музиката то съществува от векове, но в живописта бе нещо абсолютно ново и непознато. И се нарича човешко удивление от най-чиста проба, което няма нищо общо нито с храната, нито със секса, нито с дрехите, къщите, наркотиците, колите, новините, парите, престъпленията, наказанията, игрите, войната и мира! А още по-малко — с универсалния човешки стремеж, както на художници, така и на водопроводчици, към неизмерното отчаяние и саморазрухата!

— Знаеш ли на колко години съм била, когато ти си стоял в подстъпите на тази долина? — попита тя.

— Не.

— На една, Рабо — рече тя. — А сега ще ме извиниш, не искам да ти прозвучи грубо, но картината е толкова богата, че вече не мога да я гледам.

— Разбирам — рекох. Вече два часа стояхме тук. Аз също се чувствах изтощен, но едновременно с това трептящ от гордост и задоволство.

И ето ни отново на прага, ръката ми пак се протяга към ключа за осветлението. Нощта беше безлунна, нямаше дори звезди по небето. Едно изщракване и ние ще потънем в непрогледен мрак.

Тя ми зададе следния въпрос:

— Има ли нещо в тази картина, което да указва кога и къде е станало всичко това?

— Нищо не уточнява къде е било мястото на събитието — отвърнах. — А що се отнася до кога — има едно указание, но то е чак на другия край, горе в ъгъла. Ако наистина искаш да го видиш, ще трябва да донеса не само стълба, но и лупа.

— Друг път — рече тя. Заех се да й го описвам:

— Там е фигурката на един маор, ефрейтор от артилерийска част на новозеландския контингент, който е бил пленен в битката край Тобрук, Либия. Сигурен съм, че си чувала за маорите…

— Полинезийци — рече тя. — Аборигените на Нова Зеландия.

— Точно така — кимнах. — До появата на белия човек са били човекоядци, разделени на многобройни враждуващи помежду си племена. Та този полинезиец седи на празен германски сандък за муниции. На дъното има три патрона, в случай че на някого му потрябват. Полинезиецът се опитва да чете нещо, което прилича на вътрешната страница на вестник. Хванал го е във въздуха, вдигнат от утринния ветрец…

Докоснах с пръсти електрическия ключ и продължих: — Страницата е от един антисемитски седмичник, издаван в Рига, Латвия, по време на германската окупация.

Той е отпреди шест месеца и предлага съвети по градинарство и консервиране в домашни условия. Маорът го изучава много усърдно, иска да научи това, което всички ние бихме желали да знаем: къде се намира, какво става и какво ще стане…

Ако разполагахме със стълба и лупа, госпожо Бърман, ти би могла да прочетеш със собствените си очи датата на сандъка за амуниции: 8 май 1945 година. Когато си била на една годинка…

Хвърлих последен поглед към „Сега е ред на жените“, която отново изглеждаше скъсена като някакъв пълен със скъпоценни камъни триъгълник. Не ми беше необходимо да чакам пристигането на съседите и съучениците на Силести, за да бъда сигурен, че тази картина ще придобие най-голяма популярност сред богатата ми колекция.

— Господи, Сърк! — възкликнах аз. — Прилича ми на един милион долара в брой!

— И наистина е такава — рече тя. После осветлението угасна.

Запрепъвахме се обратно към къщата. Тя хвана ръката ми и каза, че в крайна сметка все пак съм я завел на танци.

— Кога? — попитах.

— Дори в момента танцуваме — отвърна Сърк.

— Аха!

Тя каза отново, че не може да си представи как съм успял да създам тази огромна и прекрасна картина с толкова значима тема.

— Аз също не мога да си го представя — рекох, — Може би не съм я създал аз, може би всичко е дело на картофените червеи.

Та каза, че веднъж влязла в стаята на Силести, погледнала книгите на Поли Медисън там и също не повярвала, че сама ги е написала.

— Може би си плагиат — рекох.

— Точно така се чувствам понякога — отвърна тя. Когато се добрахме до къщата и двамата изпитвахме чувството, че току-що сме се откъснали от обятията си, макар на практика никога да не бяхме се любили. Дали ще прозвучи прекалено самохвално, ако кажа, че никога не бях я виждал толкова премаляла!

Тя предаде своето толкова често неуморимо и пъргаво тяло на спокойствието, което предлагаше мекия фотьойл в библиотеката. Там присъстваше, като призрак разбира се, и Мерили Кемп. На масичката за кафе между госпожа Бърман и мен стоеше купчината стегнати с ластик писма, които тя беше писала на едно арменско дете в Калифорния.