Кърт Вонегът - Синята брада

— Ти вътре ли си? — попита ме тя.

Посочих една фигура долу вдясно, малко над равнището на пода. Посочих я с крак. Бях се изрисувал в едър план, фигурата ми бе висока почти колкото цигара. И бях единствения участник в епичното платно, обърнал гръб на камерата, образно казано, разбира се. Цепнатината между четвъртия и петия панел минаваше точно през гърба и главата ми, човек би казал, че това е душата на Рабо Карабекян.

— Този, дето се е вкопчил в крачола ти, те гледа като Бог — отбеляза тя.

— Умира от пневмония, остават му само два часа живот — отвърнах. — Той е пилот на канадски бомбардировач, свален над някаква петролна рафинерия в Унгария. Изобщо не ме познава, не е в състояние дори да зърне лицето ми. Пред очите му плува мъгла, постоянно ме пита кога ще пристигнем у дома.

— А ти какво му казваш?

— Ако си на мое място, какво ще му кажеш? — попитах. — „У дома сме, вече сме у дома!“ — ето какво му казвам.

— А кой е този със смешния костюм?

— Този е надзирател в концлагер, който е захвърлил есесовската си униформа и е намъкнал парцалите на някакво бостанско плашило — отвърнах, след което посочих групичката концлагеристи в съседство, повечето от които умираха като канадския пилот: — Охранявал е тези хора преди да ги изхвърлят тук, но сега не знае къде да отиде. Лесно ще разберат, че е есесовец, тъй като номерът му е татуиран под лявата мишница.

— А тези двамата?

— Югославски партизани — рекох.

— Този?

— Старши сержант от мароканските части, пленен в Северна Африка. — А този с лулата?

— Шотландец. Пилот на безмоторен самолет, пленен в първия ден на офанзивата на Запада. — Тук има хора от цял свят, нали? — попита тя. — Точно така — кимнах аз. — Ето ти един гурка, пристигнал да се бие чак от Непал. А този взвод автоматчици в немски униформи на практика се състои от украинци, преминали на страната на противника още в началото на войната. Когато руснаците се доберат до тази долина, всички ще бъдат разстреляни или обесени. — Не виждам жени — отбеляза Сърк. — Вгледай се по-добре — рекох. — Жени са поне половината от концлагеристите и пуснатите от лудниците. Но малко приличат на жени, а още по-малко биха били наречени „кинозвезди“…

— Май не виждам нито една здрава жена — рече тя.

— Грешка — казах. — Ще видиш много здрави жени в двата края на платното, долу в ниското.

Приближихме се до десния край на творбата да ги погледнем.

— Господи! — промълви тя. — Изглеждат ми като експонати в природонаучен музей!

Така си беше. И в двата края на платното имаше по една селска къща, затворени и непристъпни като крепости. Зад заключените порти се виждаха домашните животни. Бях направил напречно сечение на земята пред тях, за да покажа и оборите — точно както в музеите се показват подземните галерии на животните, които предпочитат да живеят под повърхността.

— Здравите жени са в килерите, сврени сред купища цвекло, ряпа и картофи — рекох. — Надяват се да отложат момента, в който ще бъдат изнасилени, но от историята на предишни войни знаят, че рано или късно този момент ще настъпи.

— Има ли име тази картина? — попита тя, докато двамата се връщахме към центъра й.

— Има — рекох.

— И как се казва?

— „Сега е ред на жените“ — отвърнах.

— Аз ли съм откачила или това наистина е японски войник? — попита тя и посочи към една фигурка, която надничаше от руините на древната наблюдателна кула.

— Точно такъв е — потвърдих аз. — Майор от японската армия — това си личи от златната звезда и двете кафяви нашивки на левия ръкав. Все още притежава сабята си. Предпочита да умре, но няма да се раздели с нея.

— Не е ли странно, че там е имало и японци? — попита тя.

— Не е имало — рекох. — Сложих един, просто защото си мислех, че е по-добре да има.

— Защо?

— Защото японците са точно толкова виновни, колкото и немците за превръщането на Америка в държава на истерични милитаристи! Спомни си колко добра работа свършихме след Първата световна война, когато бяхме убедени противници на всякакви войни!

— А тази жена, дето лежи тук… Мъртва ли е?

— Да — кимнах аз. — Стара циганска царица.

— Много е дебела — отбеляза Сърк. — Не виждам други като нея… Всички са толкова кльощави!

— В Долината на Щастието можеш да напълнееш само като умреш — отвърнах. — Тя е дебела като изрод от цирка просто защото е мъртва от три дни.

— Долината на Щастието — унесено повтори Сърк.

— Можеш да я наричаш както ти хрумне — „Мир“, „Рай“, „Райска градина“, „Пролет“…