Кърт Вонегът - Синята брада

Излязохме в мрака, пътят ни осветяваше единствено лъчът на малко фенерче. Тя беше тиха и вглъбена в себе си, девствено чиста и потръпваща от страхопочитание. Аз бях на седмото небе, възбуден и едновременно с това окаменял от ужас.

Плочите на пътечката свършиха и ние свърнахме към коларския навес. Зад него започваше тесен проход сред избуялата растителност, прокаран от Франклин Кули с неговата косачка. Запрепъвахме се през него.

Отключих вратата и сложих пръст на копчето за осветление.

— Страх ли те е?

— Да — отвърна тя.

— И мен.

Сега искам да запомните добре това, което ще ви опиша: стояхме в десния край на едно платно с височина два метра и половина и дължина двайсет. След включването на прожекторите щяхме да го виждаме пак със същата височина, но под ъгъл и следователно много по-скъсено — най-много два-три метра на дължина. От тази гледна точка то не можеше да бъде оценено, т.е. не можеше да се разбере смисъла на картината. Натиснах бутона.

Секунди мълчание, после госпожа Бърман учудено се пое дъх.

— Не мърдай от мястото си — предупредих я аз. — И ми кажи какво мислиш.

— Не мога да се приближа, така ли? — попита тя.

— По-късно — рекох. — Сега искам да ми кажеш какво виждаш оттам.

— Една голяма ограда — рече тя.

— Продължавай.

— Много голяма ограда, невероятно висока и дълга — поясни тя. — И всеки квадратен сантиметър от нея изглежда инкрустиран с прекрасни скъпоценности…

— Много ти благодаря — рекох. — А сега дай ръка и затвори очи. Ще те отведе до средата и там ще ги отвориш отново.

Тя затвори очи и ме последва с покорството на детски балон.

Когато стигнахме средата и от двете ни страни се простираше по десет метра платно, аз й позволих да отвори очи.

Стояхме в окрайнините на красива зелена долина, беше пролет. Ако трябва да бъда абсолютно точен ще кажа, че заедно с нас и вътре в самата долина имаше общо пет хиляди двеста и деветдесет души. Най-едрата от тези фигури имаше размерите на цигара, а най-дребната — на точицата, която мухата оставя върху стъклото. Тук-там бяха пръснати селски къщи, край нас се забелязваха руините на древна наблюдателна кула. Картината беше толкова реалистична, че спокойно можеше да се сравнява с фотография.

— Къде сме? — попита Сърк Бърман.

— Там, където бях, когато над Европа изгря слънцето и Втората световна война свърши — отвърнах.

Днес вече всичко е включено в музейната обиколка. Първо са обречените момиченца с люлките във фоайето, следват ранните творби на първите абстрактни експресионисти и обиколката завършва с гигантската ми епическа творба в хамбара. Махнах куките от плъзгащите се врати и сега потокът посетители вече може да влиза от едната и да излиза през другата като се избягва блъсканицата. Голяма част от хората минават втори и трети път — не през цялата експозиция, а само през хамбара.

Ха!

Нито един критик още не си е подал носа насам, но доста от профаните ме питат как се нарича тази картина. Отговарям им така, както бих отговорил и на критиците (ако се появят, разбира се, тъй като моят гигант е прекалено привлекателен за обикновените хорица):

— Това изобщо не е картина! — казвам. — Това е туристическа атракция! Това е Експо, това е Дисниленд!

Това е един страховит Дисниленд. Никой в него не изглежда миличък.

Всеки квадратен фут на картината съдържа средно десетина ясно изрисувани оцелели от касапницата на Втората световна война човешки фигури. Дори онези от тях, които са на втори план и са толкова дребни, че трябва да се разглеждат през няколкото лупи, които държа на разположение в хамбара, съвсем недвусмислено показват, че принадлежат на концлагеристи, работници-роби или военнопленници от различни страни, или пък на немски войници, местни селяни заедно със своите семейства, пуснати на свобода психически болни и прочие, и прочие…

Всяка фигурка върху платното, независимо от своята големина, си има отделна военна сага. Аз първо измислях съответната история, а след това рисувах и фигурата, на която тази история приляга най-добре. Отначало стоях в хамбара постоянно, готов да разяснявам историята на всяка от фигурките, но скоро се отказах тъй като това се оказа крайно изтощително. „Гледайте картината и си представяйте на кого какво се е случило“, съветвах посетителите аз. Вече си стоях в къщата и само насочвах хората към хамбара.

Но в нощта, в която показах произведението си на Сърк Бърман, аз с удоволствие й разказвах патилата на всяка от нарисуваните фигурки.