Кърт Вонегът - Синята брада

Ей такива неща!

Когато се движи из къщата чувам не само стъпките й, а и шумния начин, по който отваря разни врати и чекмеджета. Вече е изследвала всички кюшета на къщата, включително мазето. Един ден се измъкна оттам и рече:

— Знаеш ли, че долу имаш шейсет и три галона „Сатийн Дура-лукс“?

Беше ги преброила, господи!

Изхвърлянето на тази боя беше забранено от закона, тъй като бе установено, че с времето тя се разпада на изключително силна отрова. Ако искам да се освободя с т нея по легален начин, трябва да я превозя до специалното сметище за силно токсични вещества, което се намира в Питчфорк, щата Уайоминг. Никога не се наканих да го сторя и боята продължава да си стои в мазето.

Не беше преровила единствено ателието ми в бившия хамбар за картофи. Той представлява дълга и тясна постройка с широка плъзгаща се врата. Прозорци няма, в двата края са иззидани големи тумбести печки, чиято цел е да поддържат постоянна температура в помещението дори и през най-студените дни. Така картофите нито замръзват, нито прорастват и могат да изчакат най-подходящото време за продажба.

Подобни постройки с необичайни размери, прибавени към ниските наеми, привлякоха насам много художници от годините на моята младост, особено онези, които рисуваха на платна с големи размери. Аз самият също не бих успял да завърша осемте панела, от които се състоеше „Уиндзорско синьо номер 17“, ако не бях наел този хамбар.

Любопитната вдовица Бърман с псевдоним „Поли Медисън“ не успя да проникне в ателието, а дори и да надникне в него, просто защото то беше лишено от прозорци и преди две години, непосредствено след смъртта на съпругата ми, лично заковах вратата с десетсантиметрови гвоздеи, а отвън я окичих с шест огромни катинара.

Самият аз също не съм влизал оттогава. Да, вътре има някои неща, които ще видят бял свят едва след като умра и бъда погребан до скъпата Едит. Те не са някакви патетични символи, както може би сте си помислили, например счупена на две четка за рисуване върху недовършено пурпурно сърце на чисто пометения под. Не са и някоя дебелашка шега от сорта на картина с картофи, символизираща акта на връщането на хамбара към първоначалното му предназначение, нито пък рисунка на Дева Мария в костюм за езда и резен диня в ръка, както някои хора биха допуснали.

Няма и автопортрет.

Няма никакви послания с религиозна насоченост.

Измъчвам ли ви? Добре, малко ще ви помогна — онова, което се намира там, е по-голямо от кутия за хляб и по-малко от планетата Юпитер.

Дори Пол Слейзингър няма представа какво има в хамбара, макар постоянно да ми повтаря, че това нашето не може да бъде приятелство, след като отказвам да споделя тайната си с него.

Хамбарът получи доста голяма популярност в артистичните кръгове. Повечето от моите посетители неизменно проявяват желание да надникнат вътре, особено след като вече са разгледали колекцията. Аз им отговарям, че могат да го разгледат външно и че именно външният му изглед е оставил следа в историята на американското изобразително изкуство. На времето Тери Кичън използва за пръв път прочутата си помпа за пръскане на боята именно там, край хамбара, опрял в стената своя Хераклит.

— А това, което се намира вътре — подхвърлям накрая аз, — представлява една малка и незначителна тайна на също така дребен и незначителен старец. Тя ще стане известна на света едва след като замина за голямата картинна разпродажба горе, на небето.

Авторът на една публикация в печата твърдеше, че знае съвсем точно какво има в моя хамбар: най-значителните произведения на абстрактния експресионизъм, които нарочно крия, за да повиша цената на сравнително по-малоценните картини в колекцията си.

Нищо подобно.

След отпечатването на тази статия моят сънародник от Саутхамптън Кеворк Хованасян ми направи твърда оферта — три милиона долара за всичко, което се намира в хамбара. Без предварителна проверка.

— Не ми се иска да те изпързалям по този начин — отговорих му аз. — Няма да е по арменски.

Ако му бях взел парите, щях да имам чувството, че съм му пробутал Бруклинския мост.

Един друг отклик на същата статия обаче не беше толкова забавен. В писмо до редактора някакъв непознат твърдеше, че ме познавал още от войната и може наистина да е било така. Защото изреждаше имената на всички художници в моята рота и знаеше каква задача бяхме получили след окончателния разгром на германската авиация — когато вече нямаше нужда от нашите маскировъчни шеги. А тази задача много ни подхождаше, тъй като трябваше да правим оценка на всички произведения на изкуството, пленени от отстъпващата германска армия. Имахме чувството, че сме деца, попаднали в склада на дядо Мраз.