Кърт Вонегът - Синята брада

— Всеки жив човек е оцелял човек, за разлика от мъртвите — рекох. — Следователно всички живи страдат от Синдрома за оцеляване. Обратното означава смърт. Вече ми призлява от хора, които гордо ми съобщават, че са от породата на оцеляващите! И в девет от всеки десет случая това са или канибали, или милиардери!

— Още не си забравил какъв е можел да стане баща ти — отвърна тя. — И затова крещиш!

— Не крещя — рекох.

— Чуваш се чак в Португалия! — настоя тя. Очевидно беше направила справка с картата в библиотеката, за да твърди подобно нещо. И наистина, ако човек вдигне платна и потегли от моя плаж право на изток, непременно ще стигне в Португалия. По-точно в пристанището Опорту.

— Завиждаш на баща си за преживяните изпитания — рече Сърк Бърман.

— Аз също съм преживял такива — отвърнах. — Имам само едно око, ако все още не си забелязала това.

— Сам каза, че не си изпитал кой знае каква болка и окото ти бързо е зараснало — справедливо отбеляза тя. Изобщо не помня как бях улучен, помня само приближаването на един бял германски танк, зад който, по заснежената люксембургска поляна, притичваха облечени в бяло германски войници. Когато са ме пленили съм бил в безсъзнание, ударили са ми инжекция морфин и се събудих едва във военната болница оттатък границата, на немска територия. Тя беше права: страданията ми по време на войната не бяха по-големи от страданията, които човек понася на зъболекарския стол.

А раната ми зарасна толкова бързо, че скоро ме изписаха от болницата и ме прехвърлиха в пленнически лагер като всеки обикновен затворник.

Въпреки това продължавах да настоявам, че заслужавам Синдрома на оцеляването не по-малко от татко. И тя ми зададе следните два въпроса:

— Понякога не си ли мислиш, че си единственият добър човек на света, а всички останали са мъртви? — беше първият.

— Не — отвърнах. И вторият:

— А не ти ли минава през ума, че сигурно си лош човек, а всички добри хора са мъртви. И че единствения начин за измиване на позора е собствената ти смърт?

— Не.

— Значи може да си мислиш, че заслужаваш Синдрома на оцеляването, но никога няма да го получиш! — Това беше съвсем категорично заключение. — Защо не опиташ с туберкулозата?

— Откъде си толкова осведомена за Синдрома? — попитах я аз. Въпросът не беше дебелашки, защото още по време на първата ни среща на плажа научих, че макар и евреи, двамата със съпруга й нямали информация за свои роднини или познати, ликвидирани от нацистите в Европа. Семействата и на двамата били заселени в Съединените щати от дълги години и отдавна били изгубили всякаква връзка с роднините си в Европа.

— Написах книга по този въпрос — отвърна тя. — Всъщност тя беше книга за хора като теб — хора, на които поне единият родител е преживял ужаса на масовото убийство. Казва се „Подземието“.

Излишно е да казвам, че не бях я чел, както не бях чел и останалите произведения на Поли Медисън. Макар че, откакто се запознах с авторката, ги откривах под път и над път, едва ли не като дъвката по щандовете на магазините.

А госпожа Бърман ме информира, че дори не е необходимо да напускам дома си, за да се сдобия с „Подземието“ и другите книги на Поли Медисън. Просто защото Силести, дъщерята на готвачката, ги имала всичките.

Госпожа Бърман, най-върлият противник на деликатността, който бях срещал на този свят, успя да ме информира и за още нещо — макар и едва петнайсетгодишна, Силести вече вземала хапчета против забременяване.

Невероятната вдовица Бърман ме запозна накратко със сюжета на „Подземието“. Три млади момичета — еврейка, японка и негърка, се чувствали необяснимо разделени от останалите си съученички. Решили да създадат свой собствен клуб, който, пак по неизвестни причини, нарекли „Подземието“.

По-късно установили, че всяка от тях има родител, дядо или баба, които са преживели някаква изкуствено предизвикана катастрофа и по тази причина неволно са им внушили, че живите са лоши, а само мъртвите са добри.

Дядото на негърката оцелял след масово клане в Ибос, Нигерия. Родителите на японката преживели атомната бомбардировка над Нагазаки, а бащата на еврейката успял да избегне унищожението в нацистки лагер на смъртта.

— „Подземието“ е чудесно заглавие за подобна книга — рекох.

— Точно така — отвърна Сърк Бърман. — Аз се гордея със заглавията на своите книги!

Тя наистина се мисли за най-умната на света. А всички останали са тъпи, тъпи, тъпи!