Крум Велков - Водител

„Щом българинът решил да потегли на поход — разказва по-нататък Пахимер, — около него започнали да се стичат множество хора от близо и далеч. Изглеждало, като че ли самата вселена и цялата земя се били раздвижили.“

В мнозинството си това били селяни, овчари и орачи, които нямали никакво оръжие и носели само криваци и тояги. Въодушевлението им обаче било голямо и само името на Ивайло било достатъчно за тях, за да повярват, че победата им в предстоящата среща с врага е сигурна. От ден на ден войската на българина се увеличавала с нови и нови селяни, прииждащи като стихиен поток. Тревога започнала да обхваща императора и неговите приближени. Оживял споменът за някогашното селско вълнение в България и за опасността събраното множество да насочи ударите не само срещу турците, но и срещу феодалните си господари. Трябвало по някакъв начин да се прекрати готвеният поход и да се разпръсне селската маса. Под предлог, че селяните са зле въоръжени и че готвеният поход може да завърши със злополука, Андроник Палеолог извикал мнимия Ивайло в Цариград и отново го хвърлил в затвора. Останали без предводител, селяните започнали постепенно да се разотиват по домовете си.

Такива са сведенията за живота на Ивайло, за ръководеното от него селско въстание, за борбата му срещу татари и византийци, за трагичната кончина на народния вожд и за спомена на подвизите му, запечатал се дълбоко в съзнанието на поколенията. Колкото и оскъдни да са тези сведения, предадени при това чрез перото на враждебно и пристрастно настроени византийски историографи, все пак и те са достатъчни, за да се очертае неговият величав образ, да се оцени по достойнство голямото му дело на борец срещу вътрешните потисници и външните врагове.

В своя роман „Водител“ Крум Велков се е спрял само на част от така разгледаните събития, като е завършил разказа си с влизането на Ивайло в Търново, с женитбата му с Мария и с наченалия се нов поход на селския вожд срещу нахлулите в страната татари. Не е тук мястото и не е нужно да се прави обстоен разбор на начина, по който талантливият наш писател със средствата на белетристиката е пресъздал този вълнуващ период от далечното ни историческо минало. Трябва все пак да се отбележи, че в основни линии той е отразил правдиво духа на епохата, съумял е да насочи погледа на читателя към главните фактори, които са запалили искрата на съпротивата сред българските селяни и са ги вдигнали на борба. Вярна е налагащата се в хода на изложението на отделните епизоди представа, че във въстанието на Ивайло са съчетани в неразлъчно единство ненавистта срещу феодалния гнет и срещу чуждоземните насилници. Изобщо в романа на Крум Велков това въстание е получило дълбоко народен характер, обрисувано е като масово движение на изстрадалите трудови хора, сплотени в името на борбата за по-добър живот и социална правда.

Както личи от думите на Крум Велков, казани във връзка със създаването на този роман, една от главните негови идеи е била да се посочи, че „водителите ги ражда народът“, че „не е ли водителят плът и кръв от народа, не е водител“. В неразривна връзка „народ“-„водач“ търси да разкрие и обясни той образа на Ивайло. Безспорно това е съдържателна и правилна концепция, която отговаря на самата действителност. Защото колкото и силен и способен да е бил Ивайло, считащ се дори за „божи помазаник“, без дейното участие на народните маси, без тяхната насочваща и будна мисъл, без буйно бликналия им стремеж към свобода и правда той не би бил в състояние да извърши това, което страниците на древните летописи ни разказват. Ивайло просто е „доловил“ духа и изискванията на момента, тъй както това става с всяка бележита историческа личност, за Да реализира поставените цели с неукротимата си енергия.

Разбира се, в романа на Крум Велков наред с безспорните и исторически засвидетелствувани факти, наред с правилната концепция за смисъла и характера на голямото народно движение на Ивайло, са налице редица подробности и моменти, за които в изворите няма никакви данни и които са плод на творческата фантазия на писателя. Това е свойствено и допустимо за всеки исторически роман и особено в случаите, когато сведенията на източниците са оскъдни и откъслечни. Важното за нас е това — да няма при измислянето на образи и събития, при вмъкването на диалози и описания рязко отклонение от историческата правда, да няма анахронизми или модернизации, които биха могли да заблудят читателя. Трябва да се подчертае, че в това отношение талантливият и дълбоко познаващ съдбата и качествата на българския народ наш писател не се е поддал на увлечения и се е постарал да остане верен на духа на епохата, да говори и разсъждава чрез своите герои така, както биха говорили и разсъждавали средновековните българи. В това се свежда според мен едно от главните достойнства на живо и увлекателно написаното изложение, чрез което неусетно се пренасяме в една отдавна отминала и все пак близка за нас и дълбоко вълнуваща ни действителност.