Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

Електроник сякаш почувствува вбиващия се поглед на приятеля си и вдигна глава. По едва доловимото движение на устните на Сироежкин той прочете безмълвната заповед: „Кажи нещо умно…“

В тази минута на дъската мънкаше Витка Смирнов, който се беше оплел в геометрията на Вселената. Електроник вдигна ръка.

— Моят асистент иска да поправи отговарящия? — попита Таратар.

— Да. — Електроник стана. — Както е известно — със скърцащия си глас каза той, — не ударът на ябълката по главата накарал Нютон да се досети за притеглянето на телата, а математически изучените от него закономерности на движението на планетите.

— Ясен ли ти е намекът? — попита математикът Смирнов, като криеше усмивката в мустаците си. — Надявам се, че ще развиеш мисълта си, Електроник.

Асистентът на учителя със скърцащ глас започна да говори за разните модели на Вселената и децата от класа утихнаха, като си представяха как попадат в странни светове, но Сироежкин в това време не слушаше Електроник: той съсредоточаваше цялата си воля. Настана решителната минута за неговия опит: с мълнията на мисълта си той беше готов да стигне до далечния Реси…

„Реси, аз съм. Отговаряй!“ Лъчът на неговия поглед-мисъл проникна през стените на училището, полетя във Вселената, като носеше заповед до изчезналия Реси.

И макар от силното напрежение в очите на изобретателя да плуваха огнени кръгове, той реши да провери управлението от разстояние. Остатъкът от енергията можеше да изразходва за Електроник.

„А сега кажи някоя глупост“ — реши на ум Сироежкин. Устните му едва доловимо замърдаха и Електроник моментално разбра командата, млъкна на половин дума.

— Ти не довърши разказа си — каза Таратар на всезнаещия си асистент.

Електроник мълчеше, изправен пред дъската. Таратар отиде при него, докосна го по рамо. Електроник сякаш се беше вцепенил.

Изведнъж асистентът хрипкаво и разбрано каза, като гледаше в лице учителя си:

— Свикай всички делфини, китове, акули…

— Какви… акули? — учуди се Таратар.

Сироежкин скочи:

— Това не е за вас!… Той говори на Реси!…

Сергей дори се изчерви: нима Реси го бе чул, нима се откликна?

И в потвърждение на „световното откритие“ на Сироежкин Електроник каза ясно:

— Спасявай се с нас, Реси! Чуваш ли ме, Реси?

Децата изтичаха към дъската, наобиколиха Електроник:

— Реси? Къде е той? Нима се намери?!

Стъклата на Таратаровите очила победно блеснаха; той не се сърдеше за пропадналия урок.

А Електроник стоеше като вкопан. Той никак не се радваше, че Реси се бе обадил. Дори като че побледня.

— Какво сторих… — каза хрипкаво Електроник. — Май че погубих Реси. Той пак не отговаря…

Командирът на Плоския диск, като следеше Реси, изчисляваше, че търсачът на съкровища плува към древния град. И двамата — преследвачът и беглецът — сякаш бяха свикнали един с друг, но командирът всеки път се учудваше на изобретателността на механическия плувец. Цената на подобна игра е равностойна на особена величина — на отплатата, когато един напряга всичките си сили, за да настигне жертвата, а жертвата предугажда всяко движение на преследвача и обърква всичките му хитри планове.

В подводното преследване засега печелеше търсачът на съкровища и беше трудно да се каже, кой можеше да се счита за жертва. Неведнъж си спомняше командирът думите на професор Громов, които му бяха предадени в един разговор: „Имайте предвид, че ако от моя Реси остане само един крак, и той ще се движи…“ Май че по-добре не може да се каже за неуловимостта и целеустремеността на плувеца.

Потъналият в морето град бе открит наскоро. Археолозите още не бяха почнали да правят там разкопки: за това се нуждаеха от много здрави скафандри. Но и един бегъл поглед показваше, че преди няколко хилядолетия това е бил богат търговски град. Къщи, площади, улици бяха потънали в сипкавия пясък. Най-добре бе запазен храмът, изграден от огромни каменни блокове — силното земетресение, разрушило града и превърнало брега в морско дъно, не беше ги поклатило. Фотография на древния, обрасъл с водорасли храм се появи във вестниците след откриването на града и под фотографията пишеше: „Храм на бога на слънцето“.

Какво влечеше пъргавия търсач на съкровища в древния град? Във всеки случай не амфорите с вино и благовония, не оръжието и не съдовете, не интересната скулптура на пристанищните колони. Навярно не и трюмовете на корабите, които лежаха на дъното на бившето пристанище. Може би рядко красивият рубин, който, както свидетелствува хрониката, украсявал един от боговете на слънцето? Такива мисли си прехвърляше на ум командирът на подводницата-диск.