Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

Известно време Реси плува сред неочакваните си спасители, а после с един отривист сигнал разпусна охраната и се спусна в дълбокото. Най-важното сега бе да изчезне от тези води, да заплете следите си, да намери бързо течение, което да размие всички мириси.

Реси не се плашеше от малкия катер, който безмълвно остана подире му. Реси се надяваше на скоростта си.

В световния Океан има само един кораб, който може да задмине стайера на морето рибата-меч. Дори не кораб, а катер — опънат като стрела, с плавно извитата гърбица на кабината — най-бързоходният катер на диспечера на дълбочините Командор. Много рядко Командора се откъсва от главните си задължения и пуска в ход своя катер: когато на някоя подводница се пръсне атомния котел, когато стане авария на петролните кладенци, когато трябва да се изпрати в болница тежко болно детенце.

Катерът на диспечера се движеше подир Реси. По молба на професор Громов Командора реши сам да се намеси в преследването на бързия плувец. Но той не пускаше още катера на пълен ход, а се любуваше на състезанието между силните машини.

„За свое добро или зло хората са измислили машините — разсъждаваше Командора и управляваше катера. — Ако съдим за мисленето по поведението на машините, то не се отличава от човешкото. Какво бих направил на мястото на този опашат плувец, неволно попаднал под властта на фон Круг? Бих си плюл на краката, по-точно на двигателите и — дим да ме няма. Браво на този Реси: повика на помощ цяло стадо спасители. Не, не бива да се оставя в чужди ръце такова изобретение! Хайде, Реси, напред! Дръж се и не падай духом!“

Командора включи прожектора. В светлинния лъч се мярна бягащия плувец.

Катерът постепенно настигаше Реси, който отчаяно махаше опашка…

„Право казваше Астронавт: скоростта е такава, че ако попадне на пътя някоя невнимателна риба, ще се пръсне като граната… — мислеше си Командора. — Хубав съвет ми даде диспечерът на Космоса! Ако се насочех да пресека пътя на беглеца — а така по-лесно мога да го заловя, — при тази скорост щях да унищожа Реси“.

Този момент Реси запомни завинаги: той престана да е неуловим.

От корпуса на катера изпълзя механична ръка, протегна се към него. Пръстите с поставената на тях мрежа бавно се свиха.

Притихналият пленник решаваше на ум задачата: как да се изтръгне на свобода, когато противникът е по-бърз от тебе.

Реси не знаеше, че пленяването е именно свободата му.

… Няма по-тържествен момент в живота на морския пътешественик от минутата, когато излиза от прозрачното здание и търси с поглед своя кораб. Трима пътници оглеждаха с интерес пристанището. Професор Громов, Електроник и Сироежкин бяха долетели със самолет в крайморския град, за да продължат пътуването си с подводница. Това не беше обикновена морска разходка. Днес е много важен ден, Громов и помощниците му отиват за Реси.

В синьо-зеления простор се поклащат подводниците, в които се долавят познатите очертания на вечните жители на океана, и професорът обяснява на момчетата: това е кораб-делфин, това е кораб-ветроход, а това — кораб-калмар. Мраморните стъпала водят към кея, където големият лайнер „Белият кит“ стои и приема пасажерите. Вътре е като в самолет: кръгли илюминатори, редици кресла с калъфи.

Меко се затварят вратичките. Корабът-кит изсвирва за сбогом, излиза от пристанището, като пори с мощната си глава вълните, и незабелязано за пътниците се спуска в безопасните дълбочини. Сега той ще изплава на повърхността нейде много далече — може би в друг океан, в другото полукълбо на планетата…

Океанският лайнер-кит се отбива по пътя си в подводния град. Именно за там плуват професорът и момчетата-близнаци, чиято удивителна прилика предизвика весело оживление сред пътниците. Громов пише нещо в бележника си. Мястото на Електроник се случи до самия илюминатор, като новак в дълбочините. А Сироежкин, който седи между тях, се върти в удобното кресло и си припомня своите морски приключения.

В изпъкналото стъкло, право срещу Електроник и Сергей гледат муцуните на акули; през илюминатора се мяркат флагове на опашки и крила на плавници; със зелено сияние светят тайнствените жители на дълбочините. Всички те изостават от бързоходния кораб, само някаква грамадна петниста риба, облещила очи срещу ярката светлина, дълго плува успоредно с подводницата. Сироежкин се чувствува „морски вълк“: той беше видял всичко това на морското дъно.

Днес Сергей е приказлив като риба: