Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

— Не си ли се срещал, Електроник, глава срещу глава с акула?

— Не.

— Пък аз насмалко щях да се разхождам на акула. Никак не е страшно! Съвсем дива акула. Ако не беше избягала…

— Има разни акули — отговаря спокойно Електроник. — Пясъчна, тигрова, китова, котешка, бяла, синя, херингова…

— Браво, всичко знаеш!… Сега ми кажи кой е най-добрият спринтьор на морето?

— Катерът на диспечера на Океана. Той настигна Реси.

— Вярно. Катерът на диспечера е по-бърз от рибата-меч. А скоростта в морето е свобода! Виж Реси знае…

— Реси още не е свободен — казва със скърцащия си глас Електроник. — Нещо му пречи да е предишният Реси. Макар че е близо до нас, пак не отговаря на нашите повиквания.

Електроник извиква в ума си Реси и Сироежкин млъква. После шепне пред джоба, където е транзисторът: „Ех, Реси. Ние плаваме към тебе… Чуваш ли?“

— Защо мълчи? — мисли гласно Сергей. — Кажете, Гел Иванович, същият ли си е Реси?

Професорът вдига глава, разсеяно гледа момчетата и кима:

— Външно си е същият. А пък какво си има на ум, ще видим.

— Гел Иванович, ама вие пишете с тъпия край на молива.

— Ах, да… — Громов кима, гледа слисано празните листа и като обръща молива, отново потъва в писането. — Благодаря, че ми каза.

Сироежкин надзърва в професорския бележник. Но нищо не разбира от редиците формули. Може би Громов измисля нова машина, по-сложна от Реси? Реси вече направи световно откритие; скоро той ще е с нас. А науката върви напред…

— Гел Иванович, и бъдещият ви модел ли ще има ново. „И така нататък“?

— Какъв модел?

— Този, дето сега изобретявате.

— Ах, да!… Това е съвсем друго нещо, Серьожа. — Професорът смутено затвори бележника си. Той не искаше на никого да разказва за своите Забраняващи теореми. Той ги беше приготвил за краен случай: може би светът ще може да мине и без такива забрани. — Хайде приятели, да обсъдим как да се държим с Реси…

Корабът наближаваше подводния град. По цялата стена на обзорния илюминатор — прозрачен купол.

През призмата на водата бавно се показват фантастичните здания.

Громов сочеше към екрана и обясняваше на малките си спътници, че всички тези подводни сгради са били отначало „открити“ под микроскоп, а после вече построени от архитекти и инженери. Извънредно здравата черупка на микроскопичните водорасли, която непрестанните вълни на прибоя не могат да разбият в скалата, подсказваше на биоархитектите как да построят лекия и здрав купол, който да издържа натиска на дълбочините. Към неговите високи сводове, които блестяха със светлините си, като нощното небе със звезди, се устремиха къщите-стрели, къщите-пчелни пити, къщите-класове; като живи дървета, заобиколени от зелени ливади, те се бяха обърнали към светлината. Интересни мостове — плетени паяжини, извити като улеи листа, лъчисти морски звезди — бяха прехвърлени през улиците, водеха към стадионите, басейните, пързалките, театрите, кулите, които приличаха на дворци от други планети. Подводният град, който по красота не отстъпваше на земните столици, сияеше в своята прозрачна раковина.

Корабът-кит доближи до стъклената стена и шлюзовете ги притеглиха навътре.

В залата на пристанището посрещна професора и неговите спътници един младеж, когото Сергей веднага позна: Дон!

Морският надзирател гледа около минута ту Сироежкин, ту Електроник, после се засмя, назова всеки по име и не сбърка. Дон каза на Громов:

— Чакат ви, професоре.

Катерът, който Дон управляваше, заведе гостите в центъра на града, където насред площада се издигаше огромно кълбо без нито един прозорец. Това беше всеизвестният Център на Световния океан.

През шлюзовете пътниците излязоха на площадката на асансьорите. Над един асансьор светеха буквите: „Диспечерът на Океана“.

Морският надзирател покани гостите в асансьора на диспечера.

Те сякаш бяха попаднали в центъра на Земята.

В кръглата зала на диспечера синята сфера на световния океан с тъмните петна на материците прозираше от край до край. Материците изглеждаха безжизнени, а целият океан беше пронизан с извитите пунктири на светещите точки. Всеки кораб-подводница, рудовоз или танкер, всеки плаващ в океанските дълбочини светеше като малка искра и изпращаше свои сигнали на диспечера; дори под ледените връшници на Арктика, в дълбоките проломи на Антарктика се вмъкваха подводни кораби. Всичко в кълбовидната зала беше прозрачно, за да не се пречи на наблюдаването на световното движение — стените, подът, столовете, микрофоните и кръглата маса, около която, разговаряйки тихо с корабите, сушата, въздушния океан, космоса, работеха диспечерът на Океана и двамата му помощници. Когато на вратата се показаха гостите, диспечерът кимна на помощниците си и като удари с крак по стъкления под, тръгна насреща им.