Жул Верн - Архипелагът в пламъци

И все пак абордажът беше неизбежен. „Сифанта“ можеше да го избегне само ако успееше да пробие веригата от кораби, която я обграждаше. Но, тъй като нямаше вятър, не можеше да направи това, а в това време пиратите с помощта на греблата си се приближава ха и все повече стесняваха кръга.

Бригът с черния флаг беше вече само на един из стрел с пищов, когато даде нов залп. Едно гюлле улучи железните части на ахтерщевена в задната част на корвета и откачи кормилото му.

Анри д’Албаре се приготви да посрещне нападение то на пиратите и нареди да се издигнат специалните мрежи против абордаж. Сега между двете страни из бухна престрелка с по-леки огнестрелни оръжия. Малки топове и шишанета, мускети и пищови обсипваха с град от куршуми палубата на „Сифанта“. Паднаха още доста хора, повечето ударени смъртоносно. Много пъти Анри д’Албаре едва не бе засегнат; но застанал неподвижно и спокойно на мостика, той даваше нареждания със същото хладнокръвие, с което би командувал почетен залп при морски парад.

През разкъсаните валма на дима биещите се екипажи можеха да се видят един друг. Чуваха се отвратителните проклятия на бандитите. Анри д’Албаре напразно се мъчеше да зърне на борда на брига с черния флаг този Сакратиф, чието име само всяваше ужас по целия Архипелаг.

Тъкмо тогава този бриг и един от онези, които бяха затворили кръга, се приближиха, подкрепяни малко по-назад от останалите кораби и притиснаха от двете страни корвета, чиито стени изстенаха под натиска им. Ловко хвърлени, абордажните куки се вкопчиха за въжета, мачти и бордове и свързаха трите кораба.

Топовете им трябваше да млъкнат. Но, тъй като отворите за тях по фланговете на корвета представляваха готови пробиви за пиратите, прислугата на топовете остана по местата си, за да брани тези подстъпи с брадви, пищови и пики. Такава беше заповедта на капитана — тя беше предадена на батареята в момента, когато двата брига се опряха до корвета.

Изведнаж от всички страни се разнесе един-единствен вик и то с такава сила, че за миг заглуши пуко-тевицата на мускетите, шишанетата и пищовите.

— На абордаж! На абордаж!

Тогава се разгоря страшна битка тяло с тяло. Нито изстрелите на малките топове, на шишанетата и пушките, нито ударите с брадви и пики можеха да попречат на тези побеснели, замаяни от ярост, жадни за кръв разбойници да стъпят на борда на корвета. От марсовете на мачтите летяха гранати върху „Сифанта“ и превръщаха палубата в ад, макар че и корветът им отвръщаше със същото от своите марсове чрез ръцете на моряците-наблюдатели.

Анри д’Албаре се видя атакуван от всички страни. Бордовете, макар и по-високи от бордовете на бриговете, бяха завзети и прехвърлени с щурм. Разбойниците преминаваха от рей на рей, разкъсваха противоабордажните мрежи и се стоварваха на палубата. Какво значение имаше, че някои биваха убити още преди да стигнат до нея! Те бяха толкова много, че липсата им не се чувствуваше.

Сведен до по-малко от двеста души, способни да държат оръжие, екипажът на корвета сега трябваше да се бие срещу повече от шестстотин пирати.

И наистина през двата брига непрекъснато прииждаха нови и нови корсари, които лодките на флотилията докарваха до тях. Това беше същинска сган, срещу която беше почти невъзможно да се устои. Скоро кръв та потече на потоци по палубата на „Сифанта“. Сред гърчовете на агонията, ранените се привдигаха със сетни сили, за да гръмнат още веднаж с пищова или да забият камата си. Всички се бяха смесили сред барутния дим. Но, знамето на Корфу нямаше да бъде смъкнато, докато все още имаше поне един човек, за да го защищава!

Ксарис се биеше като лъв сред най-гъстата част на боя. Той не беше напуснал юта. Брадвата му, прикрепена с ремък към яката му китка, се стовари поне двайсет пъти върху пиратските глави и спаси по този начин от смърт Анри д’Албаре.

Капитанът на „Сифанта“, безпомощен срещу многочисления противник, беше запазил самообладание сред настъпилата суматоха. За какво мислеше той? Дали искаше да се предаде? Не! Един френски офицер не се предава на пирати! Но какво можеше да направи тогава? Дали щеше да последва примера на онзи герой Бисон, който преди десетина месеца, при подобно положение, се беше взривил, за да не попадне в ръцете на турците? Дали щеше да унищожи заедно с корвета и двата брига, които се бяха вкопчили в него от двете му страни? Но, това означаваше да обрече на гибел и ранените на „Сифанта“, и изтръгнатите от лапите на Николас Старкос пленници, и жените, и децата!… Това значеше да пожертвува и Хаджина!…