Жул Верн - Архипелагът в пламъци

За щастие край нея имаше едно добро, предано, любещо същество, което живееше само заради своята млада господарка, тъжеше, когато и тя беше тъжна, и просветваше, когато я виждаше да се усмихва. Целият му живот се ограничаваше в живота на Хаджина. От това описание читателят би помислил, че става дума за някое смело и вярно куче, един от онези „кандидати за човек“, както е казал Мишле, „един скромен приятел“, както е казал Ламартин. Не, това беше човек, който знаеше Хаджина от рождение, не беше я напускал никога, беше я люлял като малко дете и продължаваше да й служи и сега, когато тя беше вече девойка.

Той беше грък, казваше се Ксарис и беше млечен брат на майката на Хаджина, която беше последвал след брака й с банкера от Корфу. Така че той живееше вече над двайсет години в този дом и се считаше за нещо повече от обикновен слуга, защото помагаше дори на Елизундо, когато трябваше да се отнесат някои книжа.

Както някои хора от Лакония, Ксарис беше висок на ръст, с широки рамене и притежаваше изключителна сила. Красиво лице, хубави открити очи, дълъг орлов нос, под който се очертаваха великолепни черни мустаци. На главата си носеше тъмно вълнено кепе, а около кръста си — изящна национална фустанела.

Когато Хаджина Елизундо излизаше, било по покупки за домакинството, било за да отиде в католическата църква „Свети Спиридон“, било за да подиша малко морски въздух, който не стигаше до дома на Страда Реале, Ксарис винаги я придружаваше. Така че много млади корфуанци бяха вече успели да я видят на градския площад и дори по улиците на квартал Кастрадес, разположен край залива, който носи същото име. Не един се бе опитал да стигне до баща й. Но кой ли не би бил привлечен от красотата на младото момиче, а може би и от милионите на банката „Елизундо“?

Но, Хаджина беше отговорила отрицателно на всички подобни предложения. От своя страна банкерът никога не се бе намесил, за да я подтикне да промени решението си. А достойният Ксарис би дал, за да бъде младата му господарка щастлива на този свят, целия свой дял от блаженство, на което безграничната му преданост му даваше право на другия!

Такава беше, значи, тази строга, тъжна къща, сякаш уединена в един ъгъл на столицата на древната Коркира. Такава беше и средата, в която превратностите на живота щяха да въведат Анри д’Албаре.

Между банкера и френския офицер първоначално се установиха чисто делови отношения. Когато напусна Париж, Анри д’Албаре бе взел със себе си чекове за значителни суми, платими от банката „Елизундо“. И именно в Корфу бе дошъл да ги осребри. Пак от Корфу по-късно изтегли парите, които му бяха нужни за делото на филелините. Идвал бе няколко пъти на острова и по този начин се бе запознал с Хаджина Елизундо. Той беше удивен от красотата на младото момиче. Споменът за него го преследваше по бойните полета на Пелопонес и Атика.

След падането на Акропола Анри д’Албаре счете, че би било най-добре да се завърне в Корфу. Още не се беше оправил напълно от раната си. Умората и несгодите на обсадата бяха разклатили здравето му. Макар, че не живееше в къщата на банкера, всеки ден го приемаха гостоприемно в нея за няколко часа, нещо, което никой чужденец дотогава не бе успял да постигне.

Вече около три месеца Анри д’Албаре живееше така. Постепенно посещенията му при Елизундо, отначало само делови, започнаха да стават все по-приятни с всеки изминат ден. Хаджина се харесваше много на младия офицер. Как би могла девойката да не забележи това, като виждаше с какво постоянство я търси, изцяло в плен на очарованието да я гледа и чува! От своя страна тя не се бе поколебала да му отвърне с онези грижи, които неговото доста разклатено здраве изискваше. И Анри д’Албаре се чувствуваше много добре от подобен режим.

Впрочем и Ксарис никак не скриваше симпатията, която откритият и приятен характер на Анри д’Албаре бе породил в него и към когото той все повече се привързваше.

— Права си, Хаджина — казваше той често на младото момиче. — Гърция е твое и мое отечество и не бива да забравяме, че този млад офицер сега страда именно защото се е бил за нея!

— Той ме обича! — каза тя един ден на Ксарис. Девойката произнесе тези думи с онази простота, която влагаше във всяко нещо.

— Така е, трябва да бъдеш обичана! — отвърна Ксарис. — Баща ти старее, Хаджина! А и аз няма да бъда вечно до теб!… Как ще намериш по-сигурен закрилник в живота си от Анри д’Албаре?

Хаджина не отговори нищо. Би трябвало да кажем, че девойката не само чувствуваше, че я обичат, но и самата тя беше влюбена. Една съвсем естествена сдържаност не й позволяваше да разкрие чувствата си дори на Ксарис.