Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Следващата година на 4 март, Андроника взе участие в една морска битка под командуването на адмирал Мяулис, в която след петчасов бой турските кораби побягнаха и потърсиха убежище в пристанището Закинтос. Но, на един от тези кораби тя бе разпознала сина си, който водеше турската ескадра през Патраския залив! Смазана от този позор, Андроника се хвърли в най-опасното място на боя, за да намери смъртта. Но, смъртта не пожела да я вземе.

Николас Старкос щеше да отиде още по-далеч по този престъпен път! Само няколко седмици по-късно не се ли присъедини към Кара-Али, който обстрелваше град Хиос, разположен на едноименния остров? Не бе ли взел и той участие в онези ужасни кланета, в които загинаха двайсет и три хиляди християни, без да се смятат четиридесет и седемте хиляди, продадени като роби на смирненските пазари? А един от корабите, отнасящи част от тези нещастници към бреговете на Северна Африка, не беше ли командуван от същия този син на Андроника — грък, който предаваше братята си!

През следващия период, през който гърците трябваше да се бият срещу съединените армии на турци и египтяни, Андроника не престана нито за миг да следва примера на онези героични жени, чиито имена преди малко споменахме.

Страшни времена, особено за Пелопонес. Ибрахим паша току-що беше хвърлил своите диви араби, по-жестоки и от турците дори. Андроника беше един от онези четири хиляди бойци, които Колокотронис, назначен за главнокомандуващ войските в Пелопонес, бе успял да събере. Но, след като бе стоварил единадесет хиляди души на месенийския бряг, Ибрахим се бе заел най-напред да освободи от морска блокада Корони и Патрас, после бе превзел Наварин, чиято крепост му бе нужна като база за по-нататъшни действия, а пристанището — като сигурно убежище за флотата му. След това опожари Аргос и превзе Триполица, нещо, което му даде възможност да продължи да разорява до зимата околиите области. Месения най-много пострада от тези страшни опустошения. Затова Андроника често трябваше да бяга чак до най-отдалечените краища на Мани, за да не падне в ръцете на арабите. И все пак тя съвсем не смяташе да си отдъхне. Би ли могъл човек да си отдъхне в една угнетена страна? Отново участвува във военните действия през годините 1825 и 1826, в битката при прохода Верга, след която Ибрахим отстъпи към Полиаравос, където северните ма-ниоти успяха да го отблъснат още по-далеч. След това тя се присъедини към редовните части на полковник Фавие в битката при Хайдари през юли 1826 година. Тежко ранена при това сражение, тя успя да се спаси от безпощадните войници на Кютахи само благодарение на смелостта на един млад французин, застанал под знамето на филелините.

Няколко месеца животът на Андроника бе в опасност. Здравата й природа я спаси, но 1826 година изтече, без Андроника да възстанови достатъчно силите си, за да се включи отново в борбата.

При тези именно обстоятелства тя се завърна Мани през август 1827 година. Искаше да види отново къщата си в Итилон. По една странна случайност синът й се върна в същия ден … Знаем вече какво последва при срещата на Андроника с Николас Старкос и как тя за сетен път го прокле от прага на бащината му къща.

И сега, тъй като нищо повече не я задържаше в родното й място, Андроника щеше да продължи да се бие дотогава, докато Гърция възвърне независимостта си.

Така стояха нещата на 10 март 1827 година, когато вдовицата на Старкос пое отново по пътищата на Мани, за да се присъедини към пелопонеските гърци, които се биеха за всяка педя земя с войниците на Ибрахим.

Докато „Кариста“ се отправяше на север към местоназначение, известно само на капитана й, на остров Корфу стана едно събитие, което, макар и от частен характер, щеше не по-малко да привлече всеобщото внимание върху главните действуващи лица в тази история.

Известно е, че от 1814 година, въз основа на договорите, подписани през същата тази година, Йонийските острови бяха поставени под английски протекторат, след като преди това бяха под френски до 1814 година./ Йонийските острови не са попадали никога под турска власт. Били са византийски, венециански, под френски протекторат, образували са Понийската република под английски протекторат и са се присъединили към Гърция в 1864 г. — Б. пр./

От цялата тази група, която обхваща Китира, Закинтос, Итака, Кефалония, Левкас, Паксос и Корфу, най-северният, именно Корфу, има най-голямо значение. Това е древният остров Коркира. А един остров, чийто владетел е бил цар Алкиной, щедрият домакин на Язон и Медея, и който по-късно, след Троянската война, посрещна гостоприемно мъдрия Одисеи, има наистина право да заема достойно място в древната история. Водил борба срещу франките, българите, сарацините и неаполитанците, разграбен през XVI век от Барбароса /Прозвище на двама братя, прочути пирати през XVI век — Арудж и Каир ед-Дин (Хайредин). Каир ед-Дин станал началник ча флотата на султан Селим I. — Б. пр./, закрилян през XVIII в. от граф Шулембург, отбранявай към края на Първата империя /Така е прието да се нарича във френската история епохата на царуването на Наполеон Бонапарт — от 1804 до 1815 г. — Б. пр./ от генерал Донзло, сега островът беше резиденция на английския върховен комисар.