Жул Верн - Две години ваканция

Чак тогава Гордън разпозна сред тая растителност „пернецията“ — чаеното дърво, от семейство Боровинкови, което се среща дори в най-южните географски ширини и чиито ароматни листа дават след запарване много здравословна напитка.

— Ето с какво ще попълним запасите си от чай! — каза Гордън. — Да вземем няколко шепи от тези листа, а по-късно ще дойдем пак да наберем за през цялата зима!

Наближаваше четири часът, когато достигнаха почти до северния край на Окланд-хил. Макар че на това място той изглеждаше по-нисък отколкото при Френч-ден, невъзможно беше да го изкачат от обратната му страна, която се издигаше отвесно. Но това нямаше такова значение, защото можеха просто да го заобиколят, като се върнат към река Зеландия.

Две мили по-нататък чуха бълбукане на поток, който се пенеше през тесен пролом в скалата и можеше лесно да се премине по брод малко по-надолу.

— Това трябва да е реката, която открихме при първия си поход до езерото — забеляза Донифан.

— Дали е същата, която беше преградена с малък каменен яз? — запита Гордън.

— Именно тя — отговори Донифан — и поради това я нарекохме Дайк-крийк.

— Е, тогава да се настаним на десния й бряг — продължи Гордън. — Вече е пет часът и тъй като ще трябва да прекараме още една нощ на открито, по-добре да направим лагера си до тази речица, на завет под големите дървета. Утре вечер, ако всичко върви благополучно, се надявам да спим на койките си в залата!

Тогава Сървис се зае с приготвянето на вечерята, за която бе запазил втората дропла. Взе да я пече. Пак печено! Но би било несправедливо да упрекваме Сървис, който не беше в състояние да разнообрази обичайното меню.

През това време Гордън и Бакстър влязоха отново в гората, единият — да търси нови храсти или нови растения, другият — с намерение да използува ласото и боласите си — макар и само за да прекрати задявките на Донифан.

Двамата бяха направили стотина крачки през високия лес, когато Гордън повика Бакстър с ръкомахане и му показа група животни, които играеха на тревата.

— Кози ли са? — прошепна Бакстър.

— Или поне приличат на кози! — отговори Гордън. — Да се помъчим да ги уловим.

— Живи ли?

— Да, Бакстър, живи, и добре, че Донифан не е с нас, защото досега да беше убил някоя с пушката си и да подплаши останалите! Да се приближим внимателно, без да ни видят!

Тези грациозни животни, на брой половин дузина, не ги бяха усетили. Но предчувствувайки някаква опасност, една от тия кози — вероятно майка — душеше въздуха и стоеше нащрек, готова да побегне със своето стадо.

Изведнъж се чу изсвирване. Боласите бяха изхвръкнали от ръката на Бакстър, който стоеше само на двайсетина крачки от стадото. Хвърлени ловко и енергично, те се увиха около една от козите, а другите изчезнаха в най-гъстата част на гората.

Гордън и Бакстър се завтекоха към козата, която се опитваше напразно да се освободи от боласите. Хванаха я, попречиха й да бяга, а заедно с нея уловиха и две козлета, които инстинктът бе задържал при майка им.

— Ура! — завика Бакстър, неспособен да се сдържа от радост. — Ура! Кози ли са?

— Не — отвърна Гордън. — Мисля, че са по-скоро планински лами.

— А дават ли тия животни мляко?

— Разбира се!

— Е, петимни сме и на планински лами!

Гордън не се лъжеше. Планинските лами наистина приличат на кози; но краката им са дълги, козината — къса и тънка като коприна, главата — малка и без рога. Тези животни обитават главно американските пампаси и дори земите около Магелановия пролив.

Можем да си представим какво посрещане бе устроено на Гордън и Бакстър, когато се върнаха в лагера, като единият дърпаше ламата с въжето на боласите, а другият носеше под всяка мишница по едно козле. Тъй като майка им още ги кърмеше, вероятно лесно щяха да се отгледат. Може би това беше ядрото на бъдещо стадо, от което малката колония щеше да има голяма полза? Разбира се, Донифан съжаляваше, че не е имал възможност да стреля; но бе принуден да признае, че когато се налага дивечът да бъде уловен жив, боласите са за предпочитане пред огнестрелното оръжие.

Обядваха, или по-право вечеряха, във весело настроение. Ламата, вързана за едно дърво, нямаше нищо против да попасе, докато малките подскачаха около нея.

Нощта обаче не беше така спокойна, както в равнините на Сенди-дезърт. Тази част на гората се спохождаше от животни, по-страшни от чакалите, чийто рев лесно се познава, понеже прилича едновременно и на вой, и на лай. Така че около три часа сутринта се вдигна тревога, този път предизвикана от истински рев, който се разнасяше наблизо.