Румен Вучков: Под грижите на Сатаната

Той слушаше, опирайки се с едната си ръка на бастуна, а с другата на стената на сградата, към която се прилепваше по време на разходка заради световъртежите. Угарката му падаше по ризата, а накрая и цялата жарка се откърти и бавно полетя към джоба му, а той само леко го притисна, за да я угаси. Слушаше и като че не беше на този свят.

А Андон му обясни и колко ненормално бе това, че живееше с баба Верка. Какво, по дяволите, търсеше там! Тя не му беше никаква. Човек на неговата възраст да бъде обгрижван и изхранван от старица, бе несъвместимо с едно здравословно чувство за пълноценност. И при този начин на живот! Истинско чудо беше, че изобщо е жив. Явно имаше нещо вътре в него, което го поддържаше. Но не можеше вечно да се разчита на чудеса.

Когато чичо Данчо остана сам след тоя разяснителен разговор, му идеше да повърне всичко, дори и себе си. Гадеше му се от този непукизъм, който го заобикаляше и който се бе просмукал и в него. Как можеше нещата да стигнат до тук? Но най-много му се гадеше от гозбите на баба Верка. Имаше чувството, че последните месеци се бе хранил само с олио. И реши, че наистина ще повърне всичко. Но преди това смяташе да изпие още една-две ракии. Просто имаше нужда от отрезвяване на мисълта. Заради идеята, която напоследък все по-често му се въртеше в главата. Трябваше да помисли още съвсем мъничко.

Докато пиеше на една масичка в капанчето, някой му се обади по jsm-а. Чичо Данчо прибра едно пластмасово шише с алкохол в джоба си и се запъти към една близка градинка. В едно затънтено място се срещна с човека, който го бе потърсил. Изглежда вече се бяха уговорили каква работа имат да вършат. Непознатият даде един сак на чичо Данчо, а той го взе и плати за него. Отправи се към апартамента на баба Верка, където смяташе да се погрижи за съдържанието на шишето и да пристъпи към действие. Вече нямаше връщане. Спомни си, че когато беше решавал нещо и не го бе изпълнявал, след това животът го смачкваше със страшна сила. Едва бе успявал да си поеме въздух. Слава Богу, чичо Данчо рядко бе решавал да върши каквото и да било. Нищо конкретно, както казваше. Така допускането на грешки от преследването на химери падаше многократно. Но животът бе изпълнен с толкова много конкретни глупости, че един неамбициозен човек трудно можеше да си намери място. Може би трябваше да се научи да издребнява и да дебне, да прецаква другите, все неща, които не го впечатляваха особено. Явно животът искаше да го научи на нещо, но изглежда до този момент сигналите не успяваха да стигнат до него. Но ето че дойде ден, в който всичко му стана ясно.

Опирайки се на проклетия бастун, той крачеше по улицата и въпреки нелепата съдба, всеки който го видеше, усещаше особената лекота в движението му. Чичо Данчо отпи от шишето, прибра го и погледна в сака. Там тихо лежеше, като заспала змия, една пушка. Предметът отрази светлина към него и двамата се почувстваха едно. Вече и световъртежите си бяха отишли.

Изкачи стълбището на блока и позвъни. Влезе в стаята си и пусна телевизора, увеличи звука до край и извади шишето от джоба. През чичо Данчо мина за миг такова напрежение, че без да усети загуби контрол и се разплака. Шума около него постепенно се разми в мека тишина, а в картината се появи един млад мъж, който беше собственият му баща. Чичо Данчо се бе преместил десетки години назад и сега двамата вървяха по един път. Баща му го погледна приятелски и заговори с прости думи:

— Ето я нашата градина — посочи му той. — Иди и напълни кофата със зеленчуци! И обещай на всичките растения в нея, че както ти днес ще ги използваш за храна, така един ден и те ще използват тялото ти, за каквото там им е необходимо. Ако подходиш с такова внимание към тях, бъди сигурен, че ще останат очаровани! Просто няма друг начин, копеле.

Чичо Данчо знаеше, че този период бе най-щастливият в живота му. Странното бе, че това нещо го знаеше още тогава. Отпи от шишето и извади пушката.

А Баба Верка бе отишла в кухнята, където имаше още работа по нейните гозби. Там, заслушана в предаването по радиото и загледана в пращящата мазнина, тя не се замисли за особеното изражение по лицето на нейния бивш зет — малко угнетено, но и едновременно с това гигантски свободно. Все едно, точно бе разбрал, че целият този свят в един миг ще си отиде и няма да има нито едно-едничко доказателство, че някога нещо е било. И това беше толкова безсмислено и хубаво! Истинска прелест!

Баба Верка зашари с очи, все едно, че й липсваше някоя подправка от сервиза. Заслуша се и усети боботенето на телевизора от стаята, което леко я смути. Остави престилката и се отправи нататък. Като отвори вратата, видя чичо Данчо загледан в екрана на телевизора, с лявата си ръка надигнал пластмасовото шише, а с дясната хванал оръжието.