Румен Вучков - Под грижите на Сатаната

— Избърши си очите, Данчо! — нареждала тя. — А така! Сега си хапни!

И като задонасяла ястия, направо отрупала цялата маса. Чичо Данчо не успявал да намери място където да сложи цигарата си. Сторило му се, че натръскал половината гозби с угар и през повечето време, докато се хранил, държал фаса в устата си.

— Хапни си, Данчо! — нареждала баба Верка. — А после си легни и си почивай!

Чичо Данчо никога не бил виждал такъв комфорт, а и никой не се бил грижил така за него. Жените, с които си имал работа, се грижили за него, докато не му вземат парите и после най-безцеремонно му сочели вратата. При баба Верка той се почувствал като бебе. И това продължило с месеци.

Един ден чичо Данчо се пенсионирал, още не навършил петдесет години, след работа като миньор в Мини „Бобов дол“. Била му отпусната добра пенсия, вървял по улицата и си подсвирквал. Мислил си как за цял живот в пустата мина не бил свършил почти никаква работа, както повечето негови колеги, тъй като във вторите и третите смени се наблягало съответно на алкохола и дълбокия сън. В тези две смени не слизали никакви проверяващи под земята, които да извършват замервания, да се карат с пияните миньори и да защитават държавния интерес. Че за чий да го прават! В първите смени също никой не си давал зор. Въобще нормата била толкова ниска, че и къртица с паркинсон би напуснала, при условие, че има и капчица достойнството.

Подсвирквал си чичо Данчо с фас в уста и заглеждал минаващите момичета, които му се сторили с изключително леко поведение. Един огромен минус на комунизма, по време на който наистина никой не се бе преработил, но пък и най-големите ентусиасти като чичо Данчо не можеха да си мечтаят за такъв разврат. А виж сега какво става!

Прииска му се да беше млад. Чудеше се дали стотиците дни болнични, които си бе купил през своя трудов живот, бяха благоприятствали за запазването на неговата младост или бяха имали негативен ефект, тъй като когато оставаше без никакъв надзор, той определено не водеше най-здравословния начин на живот. Но една трезва мисъл го извади от тия налудничави съждения. В джоба му отмаряше дебела пачка банкноти, която съвсем не беше за пренебрегване. По договор всеки миньор взимаше няколко брутни заплати при пенсионирането си. И сега, благодарение на този капитал, всичките тия задници щяха да бъдат негови!

Изведнъж насреща му се изпречи позната фигура. Беше брат му Андон. Макар да беше със седем години по-голям от него, тялото му беше запазило свежестта на мускулите си. Ръката, която го стисна, уж приятелски, накара чичо Данчо да се дръпне, че го заболя. Погледът насреща му беше изпитателен. Андон отпъди дима от фаса на чичо Данчо и като премигна с очи, опита се да се вгледа в своя брат. Продума му с укор:

— Йордане, вземи се стегни бе, момче! Тая цигара като че се е срастнала с устата ти. А тия момичета, по които свиркаше, са по-малки от собствените ти дъщери. Как не те е срам бе, копеле!

Чичо Данчо изобщо не се бе усетил, че бе подсвирквал по минаващите момичета и това донякъде успя да му върне вярата в себе си. Опита се да погледне брат си, все едно че всичко е под контрол, но тая цигара така димеше, че бе превърнала очите му в безжизнени стъкълца.

— Защо бе, Анди, човешко е — смигна накрая чичо Данчо.

Андон май изобщо не беше на тая вълна, защото се престори, че не вижда мазната физиономия на чичо Данчо в този момент на захлас, а насочвайки поглед към преминаващите автомобили, процеди:

— Трябваш ми. Ела да ми помогнеш утре да иззидаме една стена на старата къща! Ще ми подаваш материалите.

Чичо Данчо замалко не глътна цигарата си. Той си правеше сметка следващите дни да обикаля из най-долнопробните апартаменти в града, да навести всеки един бардак, да си поговори на четири очи с най-отраканите дупничанки. А също и с някои младички. Дааа… Задължително! И със сладките мошенички, които само гледаха да те напият и да те оберат. И с някоя романтична натура, която в кревата направо те караше да се разплачеш. И с някоя безсрамница, която да те постави на място. И… и…

Такива неща се въртяха в главата на чичо Данчо. Нищо конкретно. След гурбета в Италия си бе казал, че повече нищо няма да планира. Но самата насока на заниманията му беше горе-долу такава. А Андон с това предложение съвсем не се вписваше в картинката.

Чичо Данчо му обясни, че ако няма друга работа, ще гледа да намине, но нищо не обещава.

Андон го смъмра, че ако не се вземе в ръце, ако не напряга тялото и психиката си с някаква работа, ще отслабне и ще се разболее. Каквото се случва с повечето пенсионери. А и това лежане пред телевизора, алкохол, цигари и за всичко баба Верка, просто щеше да извади защитните му системи от строя.