Джак Ванс: Господарите на Драконите

— Иначе, какво? — прекъсна го Карколо.

— „… иначе няма да има повече нито Щастливата Долина, нито Ървис Карколо“.

— Ха! Кучето си лае, вятърът го носи!

— Възможно е, това да е честно предупреждение. Ето следващите му думи… Но се страхувам да не оскърбя твоето самолюбие.

— Продължавай!

— Ето думите… Но не се осмелявам, да ги повторя. Всъщност, той смята усилията ти по създаване на армия за смешни. Смята, че си много по-глупав от него. Предсказва…

— Стига! — изрева Карколо и размаха юмруци. — Той си го бива да съчинява, но защо и ти си се поддал на триковете му?

Алфонсо само поклати глава.

— Аз само повтарям, при това доста неохотно. Сега, когато изсмука всичко от мен, дай ми поне някаква печалба. Искаш ли да купиш наркотици, лекарства или отрови? Имам мехлем за вечна младост, който откраднах от съндъка на самия Деми — Върховния Свещен. Обучил съм момче и момиче, послушни са и красиви, прелестна двойка. Те ще се гришат за тебе, ще ти дават спокойствие и добро настроение. А може би искаш да купиш драконови яйца?

— Нищо такова не ми е нужно — измърмори Карколо. — Особено драконовите яйца, от които ще се излюпят само гущери. А що се отнася до деца, Щастливата Долина гъмжи от деца. Предложи ми десетина Джагери и можеш да си вземеш стотина по собствен избор.

Дуе Алфонсо печално поклати глава и си тръгна. Карколо мина край оградата, каго гледаше драконите.

Слънцето беше надвиснало над скалите на Маунт Деспойр. Вечерта идваше. Това беше най-приятното време на ерлитския ден, когато вятърът стихва и всичко се успокоява. Светлината на Скен се смекчава и става някак си замъглено-жълта, а той самият надява бронзов ореол. Започват да се събират облаците на приближаващата се нощна буря. Ту се спускат, ту се издигат, ту се раздалечават, ту се сближават и прехвърлят всички отенъци на златистия, оранжевия и виолетовия цветове.

Скен залязваше. Небето стана кафяво и пурпурно. Като черна завеса започна да вали силен дъжд. В конюшните хората удвоиха предпазливостта си, защото в тези часове драконите ставаха непредсказуеми: ту вяли, ту раздразнителни. С преставането на дъжда вечерта преминаваше в нощ, а по долината преминаваше студен вятър. Тъмното небе започваше да искри и свети. Една от най-ярките звезди мигаше ту червено, ту зелено, ту бяло.

Карколо замислено я гледаше. Една мисъл следваше друга и скоро в мозъка му се оформи последователност от действия, които, така му се струваше, биха унищожили кълбото неопределеност, което го преследваше цял живот.

Усмивката му стана мрачна. Той ще започне преговори с онзи негодник — Джоз Бенбек. Щом това е неизбежно, нека стане действителност.

На следващото утро в Долината Бенбек пристигна вестоносец, който покани Джоз Бенбек на преговори с Ървис Карколо.

Ървис Карколо чакаше на Хребета Бенбек заедно с Главния Стопанин на Драконите Баста Хейвън и двама млади офицери. Зад тях стояха ездитните им животни — четири блестящи Паяка с притиснати хриле и извити под един и същ ъгъл крака. Те бяха нова порода, отгледана от Карколо, който много се гордееше с тях. Иглите по рогатите муцуни на драконите бяха украсени с златна боя, гърдите им се закриваха с черни емайлирани брони, в центъра на които стърчеше остър шип. Хората бяха облечени в традиционните черни кожени панталони и дълги наметала.

Четиримата чакаха или търпеливо, или неспокойно, в зависимост от темперамента и характера си, като внимателно оглеждаха грижливо обработените простори на Долината Бенбек. На юг се виждаха ниви с най-различни посеви. Точно срещу тях, близо до отвора в клисурата на Клибърн, все още се различаваше кратера, възникнал при взрива на кораба на Базовите. На север имаше още обработени площи, следваше драконовия комплекс, състоящ се от черни тухлени бараки, обори и тренировъчен плац. Зад тях се издигаха Канарите на Бенбек, едно безжизнено пространство, където преди много векове скалите се бяха срутили и обазували бъркотия от камъни, приличащи на Високите Канари над Маунт Хейтрън, но къде по-малки по размери.

Един от младите офицери доста нетактично коментираше процъфтяването на Долината Бенбек, като, естествено, подразбираше критика на Щастливата Долина. Карколо мълчаливо слушаше минута две, а после се обърна и хвърли мрачен поглед на приказващия.

— Вижте бента — казваше той в този миг и сочеше с ръка. — като идея никак не е лошо! Учудвам се, защо ние не направим същото, а продължаваме да губим половината от водата си от просмукване в почвата.