Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

От своя страна капитанът дълго не казваше нищо, палеше тъмната си извита лула и размишляваше. Когато мислите му се оформиха, изложи на показ двата си жълти и проядени кучешки зъба в нещо като язвителна усмивка:

— Добре, добре! — продума той, като издуха дима право в лицето му. — Да видим! Знаеш като мен, че в тази част на света магьосничеството се наказва със смърт и аз имам достатъчно власт, за да те пратя още сега на кладата… — Капитанът дълго мълча, като изпитваше удоволствие от ужаса, будещ в жертвата си, и продължи със същия тон: — Но като се има предвид, че ми се струва по-голямо наказанието да те осъдя сам да понасяш присъствието си, отколкото да те превърна в изгоряло месо, заповядвам да ти бъдат нанесени петдесет удара с камшик и конфискувани всичките ти имущества като компенсация за неудобствата, които ни причини… Боцмане! — заповяда той, обръщайки се към слабоватото човече със злобна физиономия. — Заеми се с незабавното изпълнение на присъдата!…

Когато дойде в съзнание, луната бе високо, скрита сред облаците.

Бяха го оставили сам на пясъка и цялото му тяло гореше, превърнато в рани, сякаш палачът му се беше забавлявал да премери всеки удар така, че камшикът да не остави и сантиметър неодрана кожа. Той усети, че няколко рака вече се катереха по гърба му, като се хранеха с парчета разкъсана кожа и месо.

Прогони ги и много бавно се довлече до морето, стиснал зъби, за да не завие от болка, като позволи на водата да поохлади малко неизброимите му рани, а солта да помогне за заздравяването им.

Три дни и три нощи прекара в залива, който отсега нататък щеше да носи неговото име, неспособен да се дотътри до убежището си, макар че милионите мухи, които изобилстваха сред колонията от морски лъвове, нетърпеливо прииждаха по обед, за да се угояват от гнойните му пришки.

Бяха дни на истинско мъчение, в които часовете на безсъзнание и ужасни кошмари се сменяха с мигове на прояснение и нетърпими мъчения, В същото време изпитваше непрестанно желание да се хвърли в морето и да даде възможност на акулите да сложат един път завинаги край на дългата поредица от нещастия.

Но тази мисъл бе бегла, само бързо отхвърляно изкушение, защото на всичко отгоре Игуаната Оберлус бе вкопчило се в живота същество, един роден „жив мъртвец“, който, изглежда, се ръководеше от вечното чувство за възмездие, сякаш в дъното на душата си таеше тайната надежда, че някой ден ще успее да си отмъсти на Бога и на хората, а провидението ще му върне стократно всичко, отнето му така несправедливо.

Не искаше да умира там унизен и победен; ужасно самотен на последния остров сред най-големия от океаните; смазан от бой от неколцината непознати, след като непрекъснато бе смазвай от всички и всичко по време на „незнайно колко проклети години на жалко съществуване“.

Не. Той, Оберлус, какъвто и да беше и откъдето и да идваше, нямаше да им позволи да свършат с него като с бездомно куче, бито и уморено, без някой изобщо да си спомня, че някога е съществувал и че е бил нещо повече от трагична маска на ужаса и отвращението.

Той, Оберлус, зле ранен, жаден и самотен, изоставен на края на света, щеше да се опълчи, срещу човечеството и да си поиска или вземе насила частица от него, ако действителността беше такава, каквато изглеждаше, т.е. силата бе необходима винаги.

На четвъртия ден той започна мъчително изкачване към пещерите и установи при минаването си, че „Мария-Александра“ бе отнесла в трюмовете си всичките му плодове и зеленчуци, а екипажът се бе забавлявал да изпочупи дърветата и да изтръгне с корен лозите му.

В най-голямата от пещерите му не беше останала нито една здрава гарафа, нито една маса или годен стол, а най-ценното му съкровище — кехлибарът, събиран търпеливо по морския бряг, бе изчезнал яко дим.

Дори и жалкият му сламеник бе разкъсан с нож и той се строполи сломен върху сухата шума, усещайки как тя полепва по хилядите му рани и позволи за пръв път, откакто се помнеше, на сълзите да потекат по лицето му.

Плака свободно и открито, убеден, че има действително причини за това и че не съществува — а вероятно и никога не е съществувало в цялостната история, — толкова нещастно същество на земята.

Даже Елегба, богинята на злото, го беше изоставила и сега той разбираше грешката си да повери своята съдба на богиня — закрилница на негрите, която виждаше в него, рижия и бледоликия, само един от множеството неприятели на своята раса.

„Боговете на другите не ми служат — си каза убедено. — Нито дяволите им… Трябва да си изградя собствен свят и тъй като съм различен от всички останали, заклевам се в живота си, — единственото, което притежавам, — че отсега нататък няма да уважавам нищо установено от хората; няма да се подчинявам на никакви закони и не ще приема друго Небе или Ад освен онези, които сам ще сътворя… Аз съм от едната страна, останалите — на другата.“