Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Въздържан, почти аскет, твърд като самите скали и привикнал към несгодите, още преди да се е замислил върху това, Игуаната Оберлус бе превърнал островчето Хул или Ла Еспаньола в място, където не бе никак сложно да оживее, посвещавайки по-голямата част от времето си на другия измъчващ го въпрос: неописуемата му и вероятно непоправима грозота.

„Защо ли не го бяха хвърлили е някой кладенец, щом се е родил, спестявайки му по този начин всички бъдещи страдания“ — бе въпросът, чийто отговор не намираше никога, както и не можеше да отговори защо онези, които му бяха дали живот и го бяха поддържали противно на всяка логика, го бяха изоставили по-късно на съдбата му в момента, когато му бяха най-нужни. Питаше се също дали някога, за кратко време, майка му е била в състояние да го обича и се интересуваше живо от сложността на едно чувство, за което бе чувал често да се споменава от моряците в кубрика или в продължителните разговори на носа, но към което нямаше никакво отношение.

Оберлус никога не заобича никого и никога не бе обичан, и когато юнгите си спомняха за приятелките си или моряците говореха за жените и децата си, променяйки дори тона на гласа си, а това се отнасяше и за най-грубите и безочливите от тях, той слушаше мълчаливо, опитвайки се да изостри максимално и без това острата си интелигентност, в безнадеждния си, вечно безполезен опит да схване причините, поради които някой можеше да изпитва обич или нежност кьм друго същество.

Него го избягваха дори кучетата на кораба, които, изглежда, отблъскваше с миризмата и присъствието си, и нито една котка не се потърка с мяучене в краката му, за да си поиска рибена глава, сякаш дълбокото отвращение, което предизвикваше, се простираше извън човешката раса или животинските видове.

Би било справедливо и естествено да си признае, че това отблъскване бе взаимно, защото никога, откакто си спомняше, не бе изпитвал и най-малкото желание да погали куче или да даде нещо за хапване на котка и неведнъж, когато ги изненадаше да се мотаят по палубата по време на вахта, ги ритваше с такава сила, че те падаха направо в морето и изчезваха.

Вечното море, без да може да си спомни и един ден от живота си, когато то не е било около него, макар и понякога да се мъчеше безуспешно да си представи, че има хора, които изобщо не са го виждали, понеже живеят толкова далече и навътре в сушата, че дори нямат ясна представа за неговото съществуване.

„Аз… — твърдеше Пиер, готвачът от последния му кораб, — закъснях с тридесет години да го опозная и те уверявам, че съм единственият жител от моето село, който го е виждал… там, през 80 процента от дните в годината вали само сняг…“

На Игуаната Оберлус също му трябваха осемнадесет години, за да види снега и още си спомняше дълбокото удивление, което изпита, когато една сутрин, след двумесечна борба с вълните и силните течения на нос Хорн, без да напреднат дори с една миля, стана, в очакване да съзре същия далечен, сив, мръсен, полски пейзаж, и откри, че всичко, което не беше вода, включително и корабът, бе покрито с бяла ледена покривка.

Към средата на сутринта студеният вятър наду платната, морето се успокои и „Олд Лейди II“ напусна най-накрая дяволските води на Носа на Бурите и навлезе в Тихия океан, за да търси примамливото пръхтене на китовете.

Тогава извади харпуна от кожения калъф, наостри го дотолкова, че да става за бръснене, и започна да упражнява отново вдървената си ръка, кръстосвайки кораба от носа до кърмата, за да го забие почти с математическа точност в центъра на една вързана за предната мачта дебела дъска.

Съвсем млад, той бе първият харпунджия на кораба, най-силният и най-добрият, най-дръзкият и най-умният при резки завои на кораба или когато се вдигаха греблата в очакване да се появи огромния звяр от дълбините и се чувстваше горд, че не е загубил способностите си с годините.

Всеки ден, след сутрешната си обиколка из източните брегове, слизаше на плажа и посвещаваше повече от два часа на поддържане на ръката си във форма, като хвърляше тежкия харпун на тридесет метра разстояние, за да го забие до дръжката в пясъчната дюна.

Друг път предпочиташе да дебне от скалите доверчивите акули, чиито зъби щеше да използва по-късно вместо ножове или върхове на стрели, с които да лови по-малките риби, а борбата с рибите го възбуждаше почти толкова, колкото онзи ден, когато се изправи в крехката лодка срещу китовете и кашалотите.

Труден беше животът на китоловеца, защото всеки час на опасност и ентусиазъм бе последван от седмица на досадно очакване, сред непоносима жега, пълно безветрие, страхотни бури и отвратителната смрад на кораба — зловоние, проникващо в кръвта, попиващо се в кожата, която отблъскваше от него и най-долните проститутки на сушата.