Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

— А не може ли Елегба да ми даде ново тяло и ново лице?…

Старият негър — забравил бе името му, нещо като Месине или Месрине — обмислеше дълго отговора си, вероятно ровейки в най-далечните си спомени.

— Един ден — рече той накрая, макар и да не беше съвсем сигурен в себе си — някаква девойка се влюбила в бял човек и помолила Елегба също да я превърне в бяла. Толкова дълго я молила и толкова петли принесла в жертва, че богинята се вслушала в молбите й, и тя се оженила за любимия, който я отвел във Франция, без да знае за истинския й произход. Но озовала се вече там, след двегодишно щастие, момичето родило дете, същото като неговия дядо негър, здраво и силно, и пак през тази нощ съпругът й, мислейки, че го е измамила с някой роб, заповядал да я убият. След като умряла, тя отново се превърнала в негърка, но там във Франция, изглежда, никой не разбирал от вълшебствата и магиите на Елегба и побързали да кажат, че е болна от чума, поради което изгорили трупа й… заедно с този на сина й — негърът повдигна рамене като фаталист. — Може да имаш и по-голям късмет — завърши той.

Сам на острова мъжът на име Игуаната Оберлус беше принасял жертви на богинята всяка пълнолунна нощ, молейки я да му смени физиономията с по-човешка или поне да го дари с един роб; един „жив мъртвец“, който да му помага в тежките задачи, но Елегба не го беше чула още, навярно защото вярата му не се оказа достатъчно силна, или понеже се беше видял принуден да замени ритуалния петел за жертвоприношения с американски пеликан със сини крака или чайка от неопределен пол, единствените крилати жертви, до които имаше достъп в уединения изоставен остров.

Накрая стигна до извода, че морските птици не се харесват на божеството и ги замени с игуани, гигантски костенурки и дори огромен тюлен, който пренесе на гърба си цели три километра от ветровития залив, но дори и това се оказа безполезно и всичко, което постигна, бе зловонието, разнасящо се дни наред от входа на най-голямата му пещера.

— От какво ще се нуждае една черна богиня, за да откликне на молбата на белия син на пъкъла?…

Тогава той сам си измисли ритуали, символи и дори един език — единственият, който се говореше на този остров — и много вечери се изненадваше, пиян от кактусовия спирт, да призовава морската царица от най-високата скала на брега и да я моли да му прати като подарък по изгряващото слънце едно ново лице, с което да напусне завинаги доброволното си заточение.

Но водата от локвите му показваше все същото лице с черти на игуана.

Всяка сутрин, ден след ден, Оберлус повтаряше, сякаш по задължение, един и същ маршрут, започвайки от отдалечената северозападна точка на острова, за да достигне до завоя, образуван от скалите в подножието на издадения Южен бряг, като вървеше бавно, а сините му почти прозрачни очи — „единственото нещо, с което Бог бе дарил това ужасно лице“ — изследваха всеки плаж и всяка вълна и търсеха внимателно, обстойно и напрегнато цялото богатство от предмети, които силното течение от Изток, от бреговете на Чили и Перу, захвърляше на сушата.

Всеки предмет, попаднал от континента, преминаваше за по-малко от три седмици седемстотинте мили, разделящи архипелага от Галапаговите острови, и там, в онова стръмно и опасно място, Оберлус получаваше „съкровищата си“: дървета, бъчви, бутилки, кокосови орехи, торби и дори парчета амбар, които струпваше в най-забутаното ъгълче на най-непристъпната пещера.

Морето, вечният му доставчик, откъдето мислеше, че е произлязъл, защото с него свързваше първите си спомени, му предлагаше риби, раци и костенурки, за да се прехранва; освежаваше го в горещите следобедни часове, когато слънцето грееше огнено в небето; изпращаще му буреносни облаци, които снабдяваха с прясна вода резервоарите му, и от време на време го изненадваше с някой подарък, дошъл от друг свят и други земи.

Най-накрая морето му даваше и гъстата роса, която покриваше надвечер обработените от него площи. Още като дете, по време на първия си престой на Канарските острови, бе научил от местните жители начина им на обработване на земята, покривайки я с вулканична пепел, така че тя поглъщаше влагата и я предаваше на почвата, като едновременно служеше като изолатор между нея и големите дневни горещини.

Така получаваше почти без вода задоволителна реколта от домати, дини, лук и пъпеши, която заедно с насажденията му от дребни андински картофи, му позволяваха да живее сам, без големи лишения.