Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Чудовищен, гърбав, дрипав и вонящ на китова мас — никак не бе чудно, че и в най-долнопробния бордей на най-затънтеното пристанище нито една жена не се бе осмелила да прави любов с първия харпунджия на „Олд Лейди II“, защото, като капак на всичко, щом слезеше на сушата, Игуаната Оберлус вече бе загубил предварително на зарове цялата си заплата.

Така че изглеждаше съвсем логично до момента Игуаната Оберлус да не пази нито един мил спомен от своите преживявания.

Бе прекарал цялата нощ в предлагане на жертвоприношения на Елегба, подбирайки за случая огромна сухоземна костенурка „галапаго“, едно от тези огромни животни, които бяха дали името си на островите и чиито грамадни черупки му служеха по-късно да събира дъждовна вода, когато резервоарите преливаха.

Огромната луна го освети, излъчвайки сребърни отблясъци от морето и мокрите скали, и лод нейната почти дневна светлина той се отдаде на все по-сложни ритуали, измъчвайки бедното животно, като се наливаше с кактусова ракия и ругаеше бясно, докато се увери, че костенурката не страда, въпреки че заби дългия нож в нея и я наряза на парчета.

Когато накрая отряза с един замах главата й и тя падна на земята, изненадано установи, че главата още се опитва да го ухапе; продължи с опитите си още половин час, докато тялото продължаваше да живее, а сърцето туптеше и щеше да тупти почти нормално повече от седмица.

Тази беше причината, поради която китоловците се стичаха от всички краища на света, за да товарят гигантски костенурки от Вълшебния архипелаг, тъй като никъде другаде не можеше да се намери по-доброкачествено месо, способно да се запази „живо“ и прясно през дългото пътуване.

Възрастната костенурка успяваше да издържи на борда повече от година, без храна и вода, благодарение на твърде бавната си обмяна на веществата и можеше да я нарежат на парчета, според нуждите на готвача, без да умре или да покаже, че изпитва болка. В някои случаи най-жестоките юнги се забавляваха да й изтръгват малко по-големия от тези на грахово зърно мозък, позволявайки й да се движи от единия до другия край на палубата в продължение на месеци.

Поради всичко това и защото ги познаваше добре, след полунощ Игуаната Оберлус, окървавен и със замъглено от алкохола съзнание, захвърли ножа и се строполи върху скалата, убеден, че богинята Елегба изобщо не се е трогнала от неимоверните му усилия, и от жертвоприношението.

Пресуши и последната калка от избухливата напитка, която сам си приготвяше, притвори очи, победен от съня и изтощението, и когато ги отвори отново, го видя, изправен до себе си, висок, силен, полугол и черен като катран, най-съвършения от „живите мъртъвци“, които можеше да си представи; дара, за който умоляваше Елегба почти четири години.

В началото му беше трудно да приеме, че не е нов сън и няколко пъти разтърси глава, като се опитваше да преодолее махмурлука си, но макар че отвори и затвори очи няколко пъти, „зомбито“ стоеше на мястото си, призрачно осветен от луната, която сякаш подпираше хоризонта. Изправи се, завъртя се бавно около негъра, изпълнен с възхищение от силата и стойката му, и накрая протегна ръка, за да опипа мускулите му и да се увери, че действително е тук пред него, и макар и мъртъв, е изтъкан от плът и кръв.

— Ти си силен и красив… — прошепна Игуаната с дрезгав глас, почти на себе си. — Ще можеш да работиш денем и нощем и почти не е нужно да ти давам храна… — той застана пред него и го погледна отблизо, установявайки със задоволство от безизразното му лице, че не се бе впечатлил изобщо от грозотата му. — Много си красив… — повтори. — Един красив подарък от Елегба.

Не получи отговор, защото, както казваше легендата, зомбите не говорят и им се разрешава да напускат гробовете си само за да работят на господарите си, без да кажат дума или да се оплачат, неуморни, изстрадали и несъкрушими, въоръжени единствено с „божествено-динамичната“ сила на Елегба, черната богиня, която царуваше от сътворението на света в най-дълбоката дахомейска джунгла.

— Ела! — заповяда му той властно, щастлив, че вече има кой да го слуша, да му се подчинява и дапонася присъствието му, без да покаже презрение или отвращение: — Ела! Следвай ме!…

„Живият мъртвец“ започна да се движи като автомат и походката му беше бавна, тежка, някак несигурна и люлееща се, като тази на моряците, несвикнали да ходят по сушата или на същество, стояло с векове неподвижно на дъното на яма.

Походката на Оберлус, противно на неговата, стана бърза и нервна и тъй като бе привикнал с неравната вулканична почва на острова, прескачаше от скала на скала като обхваната от странна жизненост коза, ликуващ от радост и силно желаещ да дойде новият ден, за да провери на слънчевата светлина в някоя локва дали Елегба е чула молбата му за нова физиономия.