Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Повтори клетвата си след няколко дни, дума по дума, с лице към слънцето, което почиваше уморено на линията на хоризонта и щом се почувства здрав и с възстановени сили, грабна тежкия харпун, неоткрит от никого, защото беше забит почти до дръжката в пясъчната дюна, и го запрати силно към големия мъжкар от близкото семейство морски лъвове.

Изненадано от смъртта, разпорено като портокал от край до край от сигурна стрела, бедното животно подскочи във въздуха и се сгромоляса върху скалата, без да гъкне, като удари два пъти с опашка в съседната локва, откъдето полетя във въздуха гейзер от червеникава вода.

Неговите женски и малките, незнаещи нищо за неочакваната и насилствена смърт, се приближиха любопитно, за да подушат кръвта, която бликаше от раната му, и даже не се отдръпнаха страхливо, когато мъжът се затече да вземе оръжието си.

За морските лъвове, населяващи тези острови цели поколения, вероятно отпреди хиляди години, когато силното студено течение, родено в антарктическите ледове, бе захвърлило край бреговете на архипелага най-далечните им прадеди, животът не предлагаше други опасности, освен гладни акули или жестоки тъпомуцунести делфини, от които съумяваха да се изплъзнат благодарение на дяволската си бързина във водата.

Когато някой от възрастните самци грохнеше, заместваше го друг, по-млад, който му оспорваше харема и ако старият най-накрая бъдеше разгромен, се оттегляше мъчително по скалистите брегове в очакване на скорошна смърт — един вид наказание за изоставащите го сили и смелост.

Такава беше естествената и логична смърт на главата на семейството и водача на стадото, но никога, откакто съществуваше родът му, не се бе случвало тук, на Галапаговите острови, някой силен и здрав самец да се сгромоляса ненадейно, от някакво си заострено, дълго желязо с дървена дръжка.

Не се разтревожиха, защото не познаваха понятията „страх“, „зло“ или „неприятел“, когато мъжът, сграбчил малко морско лъвче, не по-голямо от черна плюшена топка, го издигна над главата си и го запрати с все сила срещу най-близката скала, откъдето се чу пращене на кости. Всичко, което направиха, бе да го наблюдават с големите си и кръгли очи; очи, в които почти можеше да се прочете крайно изумление и смущение. Никакъв вик или стон, или опит за бягство, а може би именно пълното им отдаване и абсолютно подчинение на неговите желания за разруха и мъст, умилостивиха Оберлус, който, след като не срещна съпротива на действията си, сякаш се позамисли върху безполезността на същите, внезапно се успокои и реши да се оттегли, накуцвайки нагоре към плажа.

Първият безпристрастен анализ на положението доведе Оберлус до убеждението, че не може да се опълчи срещу света и да се помъчи да го победи невъоръжен и сам, изоставен на необитаемия остров, заобиколен от ято морски птици, чието единствено истинско умение, изглежда, представляваше възможността да го посират, когато минаваше по невнимание край зоните им на гнездене.

А в същност не бяха много местата, където можеше наистина да се чувства в безопасност, тъй като гигантските албатроси заемаха дългите централни пътеки от южните брегове досами северните плажове край пристанището; американските синьокраки пеликани владееха скалите на запад; червенокраките се бяха установили във високите горички от храсталаци, а крадливите фрегати гнездяха в ниските дъбови шубраци.

Очилати чайки снасяха продълговатите си яйца в пукнатините и в отсечените като с нож стени; гъски и комари бяха наводнили манговите горички, позволявайки на гълъби и чайки да се пръснат нашироко из цялата повърхност на островчето, съвсем близо до безчетните му обитатели.

Така че широкополата му раирана шапка съвсем логично понасяше „милостите“ на някои от хвъркатите му поданици, тъй като често имаше дни, най-вече по време на любовния период, когато със сигурност не бе възможно да погледнеш нагоре и да откриеш поне един квадратен метър без птици.

Естествено, дъждът от изпражнения нямаше да го пази в бъдеще от неприятелите му и той осъзна, че се нуждае от цялата си хитрост, ако иска да изнамери формула, с която да се противопостави на другите хора.

Мина време. Два кораба, вероятно китоловни, се мернаха в далечината, а третият, който явно беше малка пиратска шхуна, пусна котва в залива, за да натовари с игуани и костенурки празните си трюмове. Оберлус потърси убежище в най-гъстата част на кактусовата горичка, но твърде скоро разбра, че тя не беше сигурно и подходящо скривалище. А когато се отдалечиха гласовете и той напусна укритието си, изподраскан от безбройните, забили се в него тръни, си постави твърдо за цел да посвети по-голяма част от времето си, за да замаскира най-широката пещера, така че никой никога да не успее да я открие.