Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

С времето Мендоса и норвежецът станаха съучастници, макар и съучастничеството им да се ограничаваше в споделянето на страховете и мъките. Но бяха неспособни да измислят план за премахване на робството.

Междувременно Игуаната ги наблюдаваше. Но на Оберлус му се нравеше тази игра, както му харесваше да се оттегли след това в убежището си, в пещерата на брега, която така беше приспособил, че я бе превърнал в доста приятно място — почти като истински дом. Той знаеше, че там навън двама мъже работят за него и живеят в постоянно напрежение, победени от страха.

Чувстваше се могъщ. За пръв път някой беше по-долу от него, а това бе ново и прекрасно усещане, защото никога не бе имал възможност някому да нарежда. Сега го правеше и отгоре на всичко му се подчиняваха.

Действително бе страхотно да се плъзгаш по стръмните пътеки на острова, който познаваш твърде добре и тайно да дебнеш движението на робите си; да долавяш силата на страха им и да го поддържаш с малки изключения, които ги лишават от спокойствие и ги държат в непрекъсната тревога. В такива моменти се чувстваше къде точно се намира и какво прави.

Това, което изпитваше сега, сигурно бе същото, което бе чувствал капитанът на „Олд Лейди II“, наблюдавайки през жалузите на каютана си на носа на кораба движенията на екипажа, без дори помощник-капитанът да бъде в състояние да отгатне дали ги шпионира или хърка като заклан в койката си.

После, през нощта, когато даваше нарежданията си, хитрият капитан наказваше или награждаваше и така получаваше много повече от хората си, защото това невидимо дебнене се бе превърнало в натрапчива мисъл за моряците, които никога не се осмеляваха да безделничат по време на работа.

Сега той, Оберлус, бе капитан, собственик и абсолютен господар на този остров, които един ден, когато войската му от роби нараснеше достатъчно, щеше да се обяви за независим, понеже не разбираше защо трябва да приема властта на испанския крал, след като този крал — който и да бе — вероятно не бе чувал за съществуването на загубеното островче.

Но това беше твърде далечно нещо и той го съзнаваше. Нуждаеше се от хора и оръжие, както и от голямо лукавство, за да превърне този пуст риф, осран от птиците, в непревземаемо убежище, в бастион, какъвто бе на времето си остров Тортуга, успял да отблъсне най-могъщите флоти.

После оглеждаше оръжията си: стар китоловен харпун и два мухлясали ножа и си даваше сметка, че сънува с отворени очи. Пътят бе много дълъг и фактът, че бе пленил двама тъжни заложници, не означаваше, че участта му се е подобрила.

Съдбата на Игуаната Оберлус започна да се променя през една октомврийска нощ, когато яростният вятър развълнува морето. А то зави страховито и захвърли срещу брулените от ветровете скалисти брегове, на сто метра по-надолу от входа на пещерата му, фрегатата „Мадлен“, която се връщаше в Марсилия по Западния път след продължителен престой в Китай и Япония. Капитанът на „Мадлен“, преминал покрай нос Добра Надежда, се удави същата нощ, без да проумее как е възможно да се разбие в каменна стена, когато според изчисленията му оставаха поне две седмици, за да съзрат перуанските брегове. В лоцията му, купена на цената на златото от испански капитан — мошеник, никъде не фигурираше, че тук, на самата екваториална линия и на седемстотин мили от континента, се издига някакъв си остров.

Но положението се оказа именно такова. На разсъмване, след като утихна вятърът и вълните престанаха да се блъскат в каменната стена, Оберлус забеляза разбития корпус на кораба, кацнал върху скалния корниз, плаващите трупове и чувалите с чай, които морето влачеше навътре.

Трима мъже, изтощени и ранени тежко, със сетни сили бяха успели да се доберат до брега. Те лежаха по очи, кървящи и в безсъзнание, върху малкия каменист плаж. Когато след трагичната одисея, току-що преживяна от тях, преминали на косъм от смъртта, видели как се давят другарите им, успяха да отворят очи, откриха с ужас, че ръцете им са здраво завързани и че се намират във властта на най-отвратителното и гадно човешко същество.

Единият от тях, корабен домакин, нямаше дори възможност да разбере какво му се бе случило, защото поради загубата на кръв издъхна още на плажа, но другите двама бяха отведени насила на сигурно място. По-късно Оберлус потърси Себастиян Мендоса и норвежеца Кнут и им заповяда да извадят на брега всичко полезно от останките на претърпелия корабокрушение кораб „Мадлен“.