Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

— Пиша.

— Знаеш ли да пишеш? — изненада се Игуаната.

— Ако не знаех, нямаше да пиша… — бе логичният отговор. — Аз водех корабния дневник.

— Той се води от капитана… Капитаните знаят да пишат.

— Капитанът предпочиташе да го правя аз, защото почеркът ми е по-хубав.

— Това ли е корабният дневник?

— Не. Това е моят дневник… Намерих го сред вещите, които норвежецът и Себастиян свалиха на сушата… някои страници са се измокрили, но още е годен.

Оберлус протегна ръка, взе книгата, дебела и тежка, подвързана в измачканата тъмна кожа и като я завъртя в ръцете си, я отвори, изучавайки ситния и изящен почерк и празните страници.

— Не знам да чета… — призна той накрая, като му я връщаше. — Никой не ме е учил.

Другият не отговори, затвори тежката книга и я остави зад гърба си, сякаш беше безценно съкровище, което биха могли да му отнемат, и се загледа с прикрито отвращение в мъжа, седнал срещу него, отправил безучастен поглед в морето. А то се ширнало неописуемо спокойно, оловносиво като огледало без никакво петънце.

— Четенето също не би ми послужило за нищо… — произнесе Оберлус след дълго мълчание.

— За нищо… — дори и да бях станал най-ученият човек в света, пак щях да имам същото лице и всички щяха да ме отблъскват както досега… — Игуаната го изгледа втренчено. — За какао служи четенето?

— За да разбереш какво са писали другите…

— отговори простодушно французинът. — Понякога, когато се чувстваме сами, тъжни или почти отчаяни, разказаното от други може да ни успокои… Да знаеш, че те са изпитали усещания, близки до нашите, и по какъв начин им са се противопоставяли, помага…

Игуаната Оберлус размисли за миг и отсече, убеден в думите си:

— Не и в моя случай… Не вярвам, че някой е изстрадал по-рано това, което съм изтърпял аз, и е имал куража да го разкаже.

— Как може да си толкова сигурен? — попита Доминик. — Никой не може да бъде сигурен в подобно нещо, защото никой не е изчел всички написани книги.

— Знам го, защото онова, което чувствам… онова, което ме накарахте да изпитам през всичките тези години, през целия ми живот не може да бъде изразено от никой по никакъв начин… — поклати глава песимистично, потърси лулата и затърка камъчето, за да я запали. — Мъчеха се да ме убедят, че след като съм се родил с недъг, съм истински „син на пъкъла“. И успяха да го сторят… Но къде е дяволът, моят баща? Никога не ми се е притекъл на помощ, а всичките злини, за които се предполага, че е трябвало да ме научи, ги получавах малко по малко, защото другите ми ги причиняваха… Ако аз не съм способен да разкажа, дори и с простички думи, какво съм изстрадал, как би могъл някой да го изрази в писмена форма?

Оберлус не получи отговор, защото французинът не беше в състояние да се държи естествено в присъствието на отвратителното същество, което мразеше вече така, както не бе мразил никого досега, и което го отблъскваше, сякаш с всяка пора на тялото му се излъчваше зловонна миризма. Даже не беше възможно да следи насоката на мисълта му, нито пък да проумее през какви страдания е стигнал до това състояние. В известен смисъл само като го погледнеше човек и забележеше противната му грозота, за него се оказваше логично и редно, да одобри жестокостта, с която обществото се бе отнесло с него.

Оберлус бе млъкнал също, загледан в морето и вглъбен в мислите си. След малко впери поглед в перото от морски гарван, оставено върху камъка до грубоватата мастилница, която не беше друго, а ламаринен черпак, и рече сухо:

— Научи ме да пиша!

— Какво казахте? — изненада се Ласа.

— Чу го: да ме научиш да пиша… — Игуаната взе перото и си поигра с него. — Знам, че мога да пиша, а това ще ми послужи да разкажа на света какво ми е сторил и защо му обявих война — усмихна се той весело. — В края на краищата, ако ще ставам крал на Худ, справедливо е като крал да знам да пиша.

— Замисляли ли сте се какво правят испанците с онези, които се домогват да станат крале на някое тяхно имение?… Изтръгват им езика и очите, дават им да пият разтопено олово и ако все още са живи, разчекват ги с помощта на четири коня…

— Струва ми се съвсем справедливо — съгласи се Оберлус спокойно и наистина изглеждаше, че това е най-естественото нещо на света. — Ако не се страхуваше от подобни наказания, всеки страхливец би се осмелил да се провъзгласи за такъв… — После замълча. — Ние, бунтовниците, трябва да знаем срещу какво се бунтуваме и на какво се излагаме, защото в противен случай този бунт не би имал смисъл… — Той посочи пистолета в скута си. — Аз знам, че ако допусна небрежност, ще свършите с мен по най-жестокия начин, но приемам риска, въпреки че щеше да ми е много по-лесно да продължа да си живея спокойно, скрит тук завинаги.