Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

— И ще разберете, че правите нещо лошо?…

— Лошо, не… Различно — отвърна Оберлус. — В края на краищата с какво се отличава моето държане от това на един крал?… Не разчекват ли онзи, който им се противопоставя? Не изпраща ли Инквизицията на кладата всички, които не гледат на Бога така, както тя иска? Нима не се одобрява поробването на негрите само заради това, че кожата им е различна от нашата?… Законът го приема, а ако се избесят всички робовладелци, малко благородници ще останат живи… Ти се различаваш от мен не заради цвета на кожата си, а просто защото аз съм различен от другите… — повдигна той рамене. — Единствено по тази причина имам същите права като който и да е благородник, за да превръщам в роби всичките, които не са като мен… — Оберлус помълча, за да се усмихне с онази гримаса, която го правеше още по-ужасен, ако това беше възможно. — Ще уважавам, само подобните на мен, които са също толкова чудовищни, недъгави и нещастни…

Игуаната вдигна ръце с жест, който не искаше да каже нищо, но означаваше много.

— Харесва ми държание, съответстващо на времената, в които живеем. Нали така?

Доминик Ласа, роден в Сете, учил в Марсилия и Париж, втори син на древен род, избрал морето като отдушник на жаждата си за приключения и на желанието да опознае света и хората му, не съумя или не поиска да потърси аргументи, които да противопостави на опасната теория на похитителя си. Бе обикалял много, опознал бе най-разнообразни народи и обичаи и се връщаше от продължително пътешествие в Изтока, където контактуването с китайци и японци се бе превърнало в едно от най-интересните му и богати преживявания. Макар и да бяха твърде далеч от начина му на действие и мислене, приемаше с известни резерви фатализма на ориенталците, както и безразличието, с което приемаха смъртта. Можеше да ги разбере, въпреки че техните възгледи за чест, отношенията им с жените и децата, култът им към старците или варварската жажда за кръв по време на война го объркваха.

Но мъжът на име Игуаната Оберлус, седнал насреща му, бе изолирано явление, уникално същество, единствено и неповторимо и той отказваше да го възприеме. Логично бе да не съществува, нито да бъде част от човешкия род. Но ако за някого беше такъв, какъвто е в действителност — „трагична грешка“, — мястото му беше само тук, на този изоставен остров, скрит от погледите на останалите хора.

Как можеше тази „грешка на природата“, която не бе способна да изрече повече от половин дузина разбираеми думи, да има смелост да се опълчи срещу другите, не толкова чудовищни като него, дръзвайки да се превърне в господар дори и на един квадратен метър площ?

Би изпълнявал блестящо комичната роля на властелин на една скала, управляващ игуани, костенурки и стотици хиляди страхливи морски птици, но наистина бе смешно, че се домогва до по-грандиозни цели, особено ако в тях бяха замесени истински представители на човешкия род.

— Ако всички, смятащи се за различни в известен смисъл, се опитат да наложат собствените си закони над онези, които не са, или не мислят като тях, светът се превръща в ад… — отбеляза Доминик Ласа накрая.

— Светът е ад… — бе отговорът. — Поне е бил такъв за мен и не виждам защо да не допринеса, за да си остане същия, ако съм облагодетелстван… Ще ме научиш ли да пиша?…

— Не вярвам, че ще успеете да го направите.

Заплахата дойде суха и безапелационна:

— Ако след един месец не знам да пиша, ще ти отрежа едната ръка — каза Игуаната Оберлус, а французинът бе абсолютно сигурен, че ще го стори.

В края на първата седмица Оберлус бе в състояние да различава буквите и да ги рисува на пясъка, а после вълните ги изтриваха кротко.

Наистина зрелището бе необичайно и в известен смисъл би било трогателно, ако не бе свързано с толкова отблъскващо същество, коленичещо с часове и изписващо ченгелчета с безкрайно търпение или драскащо грозно букви, които повтаряше на висок глас като първолак, съсредоточен в обясненията на Доминик Ласа.

Французинът, убеден, че похитителят му е напълно способен да изпълни обещанието си и да му отреже ръката, ако не го научи да чете, полагаше големи усилия в качеството си на учител по неволя. Понеже се освобождаваше от тежкия труд.

Бяха избрали испански език по взаимно съгласие, защото това беше езикът, който в общи линии владееха най-добре и двамата, а освен това на него бяха написани по-голямата част от книгите, спасени от библиотеката на кораба „Мадлен“.