Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

В капитанската каюта той откри два пистолета й значително количество муниции и барут, а това се оказа несъмнено най-голямото съкровище, което бе притежавал през целия си живот. То бе много по-ценно от малкото ковчеже, претъпкано с перли и тежки дублони, което намери вградено в преградната стена зад картата на Франция.

Накара „робите“ си да преместят чувалите с чай и инструментите от кораба в една от големите пещери на дефилето, а през следващите дни им нареди да разглобят част по част останалото от разбития кораб, да извадят на брега здравите дъски, а останалото да оставят на морето.

Седмица по-късно никой не би могъл да си представи, че на това място е претърпяла корабокрошение красивата фрегата и че единствените двама оживели моряци са се превърнали в оковани роби, които скитат из острова под абсолютната забрана да се приближат на по-малко от триста метра до норвежеца или чилиеца.

Оберлус бе много стриктен в това отношение. Събра четиримата, показа им тежките пистолети и от първия момент им обясни кой е единственият пълновластен господар на острова. После отсъди с глас, нетърпящ никакви възражения:

— Изненадам ли ви заедно, ще теглим жребий: ще убия един, а на останалите ще им отрежа пръстите… Ти! Покажи на французите колко ти липсват… — той изчака Мендоса да вдигне ръката си с ампутираните пръсти и добави със същия тон: — Никога не заплашвам напразно. И винаги изпълнявам обещанията си… Който ми се подчинява, ще живее спокойно; който си мисли, че е много хитър, ще се радва, ако е жив.

Оберлус почака, докато единият французин, който владееше испански, преведе думите му на другаря си, а после начерта въображаема линия, свързваща високата скала, служеща му за наблюдателница, с центъра на северния залив:

— Това, което правите, е престъпление и пиратщина… — отбеляза Доминик Ласа, французинът, владеещ испански. — И според морските закони се наказва с обесване…

Похитителят му не можа да прикрие ироничната си усмивка.

— А кой ще ме обеси? Вероятно ти? Морските закони не важат на острова. Тук е в сила единствено законът на Оберлус. Добро е това, което ви казвам; онова, което мисли който и да е друг, е лошо… Искаш ли да ти го докажа?

Запитаният хвърли поглед на чоканите на Себастиян Мендоса и отказа с глава, докато Оберлус изрече доволен от държанието му:

— Така е по-добре! — възкликна той. — Французите имат слава на добри готвачи… Такъв ли си?

Ласа посочи другаря си:

— Той е по-добър.

— Добре… В такъв случай му кажи да се заеме с кухнята, ти ще го снабдяваш с месо и риба, Себастиян ще се грижи за зеленчуковите лехи и за резервоарите с вода, а глупавият норвежец ще му помага, когато е необходимо, и ще събира изхвърленото от морето на сушата… — Оберлус посочи към втория французин. — Как се казва?

— Жорж… — отвърна Ласа.

— Съгласен… — уточни Игуаната Оберлус. — Кажи на приятеля си Жорж, че ще го карам да опитва всичко, което ще ми приготви за ядене, за да не му хрумне да ме трови… И не вярвам, че греша, като ви изяснявам, че всеки атентат срещу моята личност ще бъде наказан незабавно със смърт… — направи той прощален жест. — А сега си вървете… На работа!

Позволи им да се отдалечат едва на двеста метра и като вдигна ръка, дръпна въжето на камбаната и я накара да бие настойчиво.

Препъвайки се и падайки заради късите вериги, вързани около краката им, четиримата мъже дотърчаха бързо в трагикомичен бяг, като скачаха със събрани крака и дори лазеха, а Оберлус взе един от камшиците, намерени на фрегатата и посочи норвежеца, който бе дошъл последен.

— Легни на земята! — заповяда той с властен жест, който другият веднага разбра. — Бързо!

Игуаната отброи десет удара и нареди на Мендоса да му помогне да се изправи:

— Следващия път ще бия по-силно… — отбеляза той. — Мога да удрям много силно, когато си го поставям за цел… Днешното бе само предупреждение… Марш!

С наведени глави и без да говорят, преживявайки страха, болката и гнева си, четиримата мъже се отдалечиха в противоположни посоки.

Игуаната Оберлус ги наблюдаваше, докато се изгубиха сред храстите, после извади стара, почерняла лула, вероятно подарък от съпругата на някой от умрелите моряци на „Мадлен“, и я запали много бавно, като издуха доволно гъст облак дим.

Беше господар.

Абсолютен господар. И той добре го знаеше.

— Какво правиш?

Бе изскочил изневиделица както винаги от нищото и от абсолютната тишина като безплътна сянка. Доминик Ласа подскочи ужасен.