Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

„Защо е, господи, тая робия? Защо е това страшно тегло? Защо гинат децата, когато всички могат да бъдат щастливи?“

Искаше му се да няма край тая нощ, да няма край тоя път, конете все така равно да подтичват и те да се поклащат, унесени в сладка забрава…

Конете спряха, защото пътят се делеше — единият водеше към конаците на Мехмед бей, другият — нагоре към кошарите на Вървището.

— Из кой път ще вземем? — запита Димка.

— Из горния — отвърна Страхил. — При Ангела искам да идем.

Но преди още да подкарат, от страничната пътечка изскокна пъргаво на пътя млад мъж. Познаха го, а и той ги позна.

— Ангеле! — зарадва се Страхил.

— Вие ли сте? Бате Страхиле! Че къде насам?

— При тебе идваме — обади се Димка, макар и да не знаеше накъде я водеше Страхил.

— Качвай се в каруцата! — подвикна Страхил, като се отмести от жена си.

Ангел преметна крак върху ритлата, седна до сестра си и почна да се оплаква. Чичо им Димитър уж брашно щял да им носи, па никакъв не се вестил.

— Пращах го волове да купува — обясни небрежно Страхил. — Само че ги оставил да ги подковат. Като се върнем, ще видите колко са хубави!

— Хубави, а? — подпитваше Ангел.

— Хубави! — усмихваше се Страхил в тъмното и гледаше настрана. — Рогата им са извити като млада месечина. Едни такива — заострени и жълти като кехлибар. Копитата им не са копита, ами гаче, от сребро са ковани. А пък косъмът им…

И той така се разприказва за чудните прелести на докараните от дяда Димитра волове, че по едно време те наистина почнаха да се мяркат пред очите му, сякаш наистина ги беше видял. Димка и Ангел слушаха радостния му глас и сами се радваха като деца.

Така минаха много път. Избиколиха отдалече конака на Мехмеда, отгдето долиташе лаят на хрътовете от кучкарницата му, и навлязоха заедно с реката в клисурата. Пътят стана неравен, каменист. Не след много планинските склонове пак се отдръпнаха, каруцата остави пътя и тръгна направо през някакви вълнисти ливади, като завиваше непрекъснато, за да избикаля дребния храсталак. Ангел се чудеше как техният каруцар може да намира път за каруца в тая тъмнина.

— Къде сме сега? — обади се по едно време Страхил, като спря конете и слезе от каруцата.

Братът и сестрата се изправиха и почнаха да се оглеждат.

— Да ме убиеш, пак не ще мога се оправи, ако ме пуснеш оттука — призна си Димка.

— Как ли не усуква пътят? — колебаеше се Ангел. — Мен все ми се струва, че сме някъде около Усойното кладенче, от Алтъновското.

— Така те искам — похвали го Страхил. — От теб става добър хайдутин, щом като знаеш толкова добре да се оправяш. Хайдутинът и с вързани очи трябва да може да намира пътя. Слизай сега и дръж лопатата и търнокопа.

— Имане ли ще копаем?

— Имане — потвърди Страхил. — Дръж лопатата. Ти, Димке, ще останеш при каруцата. Хубавичко си отваряй очите. На, вземи тоя нож за зор-заман. Па да не се боиш — ние сме наблизо. Ей сега ще се върнем.

— Не ме е страх мене — пое тя ножа и стисна здраво чирените, за да сподави треперенето на ръката си. Не беше лесно да си жена дори на довчерашен хайдутин.

Страхил и Ангел хлътнаха в мрака, спуснаха се в близката долчинка, повървяха още малко нагоре по сухото дъно и свиха на отсрещния бряг.

— Нищо не виждам — обади се тихо Ангел.

— Как да не виждаш? — спря се пред него Страхил. — Я се наведи ей тука и пипни да видиш. — Той взе ръката на Ангел, отмести я настрана и я наведе към земята. Пръстите на момъка се долепиха до една легнала плоча. — Какво мислиш, че е?

— Кладенчето! — зарадва се Ангел.

— Кладенчето я! Карай сега по мене… Едно… две… три… — почна да брои Страхил, като крачеше нашироко покрай шубраките от десния бряг на дола, по който бяха дошли.

Ангел забърза с разтуптяно сърце подире му и привардваше с ръка лицето си от клончетата.

— … Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет! — спря неочаквано Страхил, та Ангел, който вървеше по петите му, се блъсна о него.

— Тука е… Пипай наоколо, дано намериш един покрит с мъх объл камък.

— Намерих го! — викна силно Ангел, щом като клекна и завъртя ръце около себе си.

— Не викай толкова — сподавено рече Страхил. Цялото му тяло тръпнеше от хайдушката треска. — Почвай да копаеш от долния край.

— Варди се!

Ангел развъртя търнокопа. Очите им посвикнаха с мрачината, а и късната месечина трябва да лазеше вече по рида, защото катранът в Усойния дол се поразреди. Не мина много, и търнокопът удари на кухо.

— Тука е!… Тука е!… — шепнеше забъркан момъкът и шибаше с все сила.