Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Страхил сумтеше тежко, като че въздух му не стигаше. А дядо Димитър продължаваше да дипли полека думите си:

— Бре, какво му не приказвах, как не го придумвах! Клех му се, че не си вече лош човек, че и ти искаш дом да завъртиш — не, та не! „Дай ги, казва, тука, той други ще си купи. На хайдутин, кай, такива волове не трябват…“ Хубави бяха и много му харесваха.

— Харесваха му, значи?

— Харесваха му. Пристъпи той с коня и посегна да хване поводите. Аз се дръпнах и ако имах нещо под ръка, щях да го претрепя, както ми беше на сгода. Бях дигнал ръката с поводите, а той, вместо да посегне към тях, мене бутна. Дорчо се подплаши и ме повлече. По земята се влачех, ама все още не изпусках катстрйте. Че като ме настигна оня ми ти турчин, че като почна да маха с камшика — проревах като малко дете. Краката ми се откачиха от стремената, тупнах като чувал долу. Той почна да ме тъпче с коня и да ме шиба, дорде се забравих. Когато се свестих, край пътеката нямаше ни кон, ни волове.

— Ех, старче, старче! — махна Страхил пестница, като че и той искаше да го удари.

— Не съм ти аз старче, ами съм ти чича! — изля и дядо Димитър мъката си и се изправи.

— Чича си ми ти, ама стар чича си имам. На един келяв турчин да се дадеш… Разбра ли го барем откъде е?

— Де ще го знам? Трябва да беше от Панежката махала, щом като за лук беше ходил по градините покрай Алтън Панега. Хак ти е! Стой сега без волове в най-работното време, като не знаеш какво искаш. Че не можа да си купиш някои по-дребнички животни от нашия край. Все тая работа щяха да ти свършат.

— Не ми трябват на мене дребни волове!

— Като не ти трябват, няма да имаш ни дребни, ни едри.

— То се не знае — кимна глава Страхил. — Каруцата ви дома ли е?

— Каруца има, ама що ти е каруца с един кон?

— Старата кобила не може ли да тегли?

— Може, ама не са еш. Едва се влачи.

— Не ми трябват сега атове. Няма да я карам кой знае къде — сечеше накъсо Страхил. Извърна се към къщи викна: — Димке! Димке!

Жена му се показа на прага. Ръцете й бяха брашнени и полепени с тесто. Като видя дядо Димитра, тя се засмя радостно и рече нещо да запита, но Страхил пресече думата й:

— Измий се веднага, че ще те водя някъде.

— Ама аз хляб съм замесила — отвърна зачудено младата жена.

— Остави хляба — нареждаше мъжът й. — Викни някой от майсторите да го домеси. Измий се, метни си кожухчето да не ти е студено нощеска и ела у дядови Димитрови.

Страхил тръгна бързо към улицата, без да погледне дали поне дядо Димитър върви след него.

Здрачаваше се вече, когато изкараха каруцата през вратника и свиха към притъмнялото поле. Димка се беше свила в сеното зад мъжа си и чакаше той да я заговори пръв. Но Страхил седеше прегърбен отпред и мълчеше, загледан в настръхналия гребен на Козловец, който се отсичаше мрачно върху едва тлеещото небе на запад.

Разбираше младата жена колко му тежеше да се разправя с кошове, прасета и неразбрани селяни. Чуваше го как бъбре и вика насън: с бълнуване издаваше онова, което не искаше и пред себе си да признае. Понякога тя до втори петли не мигваше, за да може да го буди, щом почнеше много да се мъчи. Като гледаше как съхне лицето му от ден на ден, колко бързо се прошарва косата му, и нейната радост прегаряше. Не беше роден той за орач и копач. Добре знаеше тя, че ако не беше се сплела в пътя му, той и досега щеше да броди свободен с другарите си. Идеше й понякога да затича да издърпа секирата или лопатата от ръцете му и да викне, та всички да я чуят:

— Страхиле, върни се при дружината си!

И почваше да плаче, защото знаеше, че не ще намери сила да понесе раздялата и самотията в тая къща, която все още миришеше прясно на вар.

Дали Страхил се досети за мислите й, или сам мислеше за същото? Извърна се, дълго я гледа и леко я погали по коляното:

— Помниш ли кога искаше хайдутка да ставаш? — рече той.

Тя изтръпна и от думите, и от галения глас, с който бяха казани, и от топлото допиране на ръката му до крака й.

— Помня — присви се тя до него и сгуши глава на гърдите му.

Конете ситнеха, каруцата се поклащаше из прашния път. Откъм Козловец полъхна вечерникът и запъпли по челото на хайдутина, като че искаше да долови мислите, които тлееха под него. Но и те сякаш го усетиха — скриха се надълбоко и се спотаиха. Остана само тъмната им следа: горчивото чувство, че е измамил някого, че е обещал някому нещо, което не ще може да изпълни…

Закачи юздите на левката, остави конете да вървят сами през полето и обхвана жена си и с двете ръце. Прегръщаше я, целуваше я, галеше я и се упиваше от дъха й, докато се забрави… Нямаше го вече хайдушкото минало, нямаше спомени, нямаше насъбрана бащиния и откраднати волове — всичко: и ядове и тревоги, колебания и надежди, вярата, че ще се нареди някак — всичко се сля в острото чувство на тръпно щастие. Но в това чувство имаше толкова утаена болка, че ако би викнал в тая тиха вечер към небето, не думи, а глухи вопли биха отлитнали към нозете на всевишния: