Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Бих ти го продал, Страхиле — призна му Станьо Балтията, — но децата ми са още малки и не ми се ще да се изселвам. Че гдето и да ида — все тая … Ще ми платиш, вярно е. Ама знаеш ли какво ще стане още на втората нощ? Знаеш ли, че откак се върна, кокошкарите от турската махала пак се размърдаха? Дорде ги бесеше по брястовете — седяха мирни, а сега пак вирнаха глави. Щом чуят, че имам пари дома, ще налетят и на ръжен ще ме въртят, докато им кажа къде съм ги оставил.

— Мълчи, не думай! — смръщи се Страхил.

— Вяра ти казвам — прекръсти се Станьо. — Оная нощ са изкарали и петте овчици на баба Стойна.

— Кой ги е изкарал?

— Герджика…

— Що не сте ми казали?

Станьо почна да се смее под мустак.

— Ти галиба още си се смяташ за хайдутин? — врътна глава той.

Страхил сведе глава, провлече два-три пъти пръсти по мустаците си и отмина да събира своята бащиния.

Ами к о ш?

Не му провървя. Едни се кълняха, че купили местата от баща му, преди още да падне в дола, други от първа дума отстъпваха, но като дойдеше ред да посочат междите, така изпояждаха мястото, че не си струваше Да се клопа кола до него. Най-лесно свеждаха глави бедняците, там пък излезе друга беда …

Тръгна той един ден с коня на дядови Димитрови, за да види какво беше станало с двете техни места в ниското покрай реката. По-голямото парче беше близо до бейската воденица, но когато стигна, не можа да го намери — не само това място, а и много други ниви бяха разорани от бейските ратаи, за да се закръгли голямата зеленчукова градина, която обхващаше цялата низина, сгодна за поливане от реката. Спря Страхил коня и огледа редицата зелки, лехите с пипера, фитариите с лука. Послуша той кречеталата на воденицата и свърна надолу по реката — и дума не можеше да става, че ще иде сега при бея, за да моли да му върне мястото.

Свикнал от дълги години да властвува, да се разпорежда по своя воля и да не скланя глава дори пред огъня и ятаганите на потерите, а само да остъпва временно, за да връхлети по-късно с още по-страшна сила, Страхил сега мъчно можеше да улегне в дълбокия коловоз на робията, гдето и да можеше нещо да се постигне, трябваше само с добро, с молба, с унижения и подкупи. Нима можеше той да сведе очи и да слуша търпеливо как го нахокват, когато всички изедници бяха треперали в краката му? Ако някои от тях, като Крастата, все още ходеха живи, то беше, защото войводата не смяташе за грях човек да разширява земята си, щом имаше кой да му продава своята. Дали с добро, или насила, дали срещу пари, или за знайни и незнайни борчове — той не беше вниквал много. Нали нямаше явно страдание, изтезаване, кръв? Па и не беше се настървил на кръв като Горана. Събираше хайдушкия данък, раздаваше го, трепеше кокошкарите и пладнешките разбойници и това му стигаше.

Как да иде сега при Мехмеда и да му каже: „Бей ефенди, твоите ратаи, без да щат, са заорали едно бащино място. Молим ти се, върни ми го, няма да забравя добрината ти, докато съм жив … Грешка е станало …“

— Белким бих го склонил? …

Ами ако му откаже, ако рече, че лъже, ако го изпъди?

— Язък за нивата — примири се Страхил, — хубава градина ставаше от нея.

Той смушка коня и пресече лъката, за да излезе, отсреща на валога, гдето беше второто им място край вадата. То почваше от върбите и се издигаше полегато по малката рътлина. Добре го помнеше — докато техните работеха, той по цели дни гонеше жабите из вира под върбите. Ако купеше от чичови си по-горното място, ще стане добра градина. Ще има и зеле, и боб, и пипер за боба и лютиката.

Сведе глава, прекара коня през върбите, прегази барата и спря. Мястото беше насадено с кукуруз, който вече доста беше отхвръкнал, особено в по-влажното покрай реката. Видя два приведени над мотиките гърбове в горния край на мястото, слезе и поведе коня под увисналите клони на върбите, за да не гази стръковете.

— Я брей, ей! Елате насам! — извика Страхил на копачите.

Листата се разлюляха, зашумкаха и след малко измежду стръковете се показа една дребничка жена, толкова мършава, че връвта на степания й парцалив вълненик се свличаше по кръста — нямаше где да се задържи.

— Добър ти ден — поздрави Страхил.

Но жената, макар и да го позна, не отвърна. Гледаше го със затъмнелите си от умора очи, като не притваряше сините си, накървавени тук-там и обелени на люспи устни. Подаде се и още по-костеливото, състарено преди време момче на копачката, обуто в един кълчищен чувал вместо гащи. То не беше оставило голямата си мотика, та Страхил се зачуди отде взема сили да я държи на рамото си.