Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Овчарите им се изсмяха, но след два дни един от тях изчезна без следа заедно със стадото си. По-плашливите оставиха колибите си и се прехвърлиха към Копривщица. Други начело с Вълко, Страхиловия баща, се опитаха да се бранят. Отвърнаха на куршума с куршум — големият Иорданчов син никакъв се не видя. Разлюти се Крастата, затича през нощ при Реджеб в бейския конак и на другата сутрин всички къшли в планината освен неговите пламнаха. Кой каквото можа да спаси, го свали в село, но Иорданчо и тук не остави никого на мира. Тъкмо през зимата, когато най трябваше храна за добитъка и овцете, читаците от турската махала почнаха да се изпревървят с колите си от двор в двор и да дигат сеното: великият везир бил спрял с таборите си в София, та искал да му се докара сено за конете. Сеното наистина беше продадено, но парите от него бяха споделени между Иорданчо и Реджеб ага.

Сбраха се един ден по-будните селяни, обсъдиха какво да правят и решиха да пратят Вълко до Стамбул. Той трябваше да намери Мехмеда и всичко да му разправи. Яхна Вълко коня си още същата нощ и замина.

Дали беше стигнал до Стамбул, виждал ли беше Мехмеда и какво си бяха говорили — не можа да се разбере: на трийсетия ден от тръгването му го намериха прострелян в един дол, на два часа път от Брезово. Разбрал беше Реджеб къде е ходил Вълко и отгде трябваше да се върне. Уплаши се чибукчията и не дочака да се получи вест от Мехмеда — издими овреме нанякъде, като ограби каквото можа от конака на господаря си. Пръснаха се и охранените адаши, гювендии и улани.

Но Иорданчо си остана. И когато младият и весел спахия се върна, заобиколен от плувнала в злато и блясък малка дружина, Крастата пак успя да се оправи. Призна си, че другарувал с чибукчията Реджеб, но то било, за да го следи отблизо. Вярно е, че събирал десетъка от селяните, но правел това, защото тъй му бил поръчал Осман бей. Ако той не се грижел за бейския имот, селяните щели да отвикнат да плащат спахийските даждия. Разбра Мехмед, че Иорданчо го лъже, но когато той изсипа отпреде му цяла торбичка алтъни, трябваше да му повярва. Преди да си замине, спахията пак него остави за свой наместник в Брезово, Хюсеин, главният сеизин на баща му, щеше да се разпорежда с конака и чифлиците.

Минаха години.

Мехмед прескачаше през две-три лета, оглеждаше имота си, дигаше и в най-работното време ратаи и селяни по хайки на едър дивеч, вземаше събраното от Йорданчо и пак се връщаше в Стамбул.

Хюсеин беше разбран човек, помнеше наредбите на стария Осман, та селото се умири. Ала не можа да се замогне, както преди. Някои пак развъдиха стада, но нямаше ги вече някогашните бачии. Само Иорданчовото богатство растеше без спиране. Когато Страхил хвана гората, обръчът на чифлика му вече опасваше брезовската мера, като я присвиваше в голите планински ровове и сипеи.

Разшъта се хайдутинът, но и той малко можа да помогне. Налагаше хайдушкия данък на чорбаджията и по-богатите кехаи, раздаваше събраното на ония, които най нямаха, но изгладнелите селяни по-добре от него знаеха, че с две-три овци стадо се не развъжда, и обикновено ги колеха, за да могат поне веднъж сито да се наядат.

Успя той само да заварди селото от друга една страна. Когато Мехмед се прибра със сина си и жените си в бащиния конак и се опита още в първите дни да приравни брезовчани към полугладните си и голи ратаи, хайдутинът му прати хабер да остави Брезово на мира, ако иска да скита свободно на лов с хрътовете си. Припреният спахия не отстъпи и почна да отбива с въоръжената си хайка натоварените с тежки снопи брезовски коли към своите хармани. Още същата нощ изгоря не само заграбеното от Брезово снопе, но и неговото. Дигна Мехмед потеря да гони хайдутите, но докато те скитаха по горите и камънаците, най-хубавото му ергеле беше изклано и простреляно в ливадите заедно с въоръжените читаци, които го вардеха. Отново се обади хайдутинът: ако Мехмед не се прибере в конака си — жив ще го изгори заедно с жените му. Смири се спахията. Мирът трая дълго, чак до оня ден, когато Мехмед се престраши да открадне хубавата брезовчанка Димка.

Но трябваше хайдутинът сам да пожелае да стане орач, за да проумее, че кокошкарите, зулумаджиите и кръвопийците, които той бесеше, не можеха да направят толкова зло на едно село, колкото ония, които тихо и мирничко като къртици бяха подядали земята му. Бутна тук-там и скоро разбра, че каквото и да плетеше, нито едно по-големичко място нямаше отгде да вземе. Котловината беше оградена отвсякъде с планини, бащинията намаляваше, синовете и внуците все повече я раздробяваха и някои вече бяха почнали да орат места, по които и козите по-рано не се катереха.