Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Недей да плачеш — седна до нея Страхил. — Казвах ти — не ми споменувай за оня живот! Не ме подсещай поне ти… Оня живот си е друг, и сегашният е друг… Различни са те и не бива да се бъркат.

— Да — простичко кимна глава Димка. Сълзите й течаха на две струйки по бузите.

Работата с местата не излезе така проста, както му се струваше отначало. Още когато ора с кравиците на баба Стойна, беше му се прищяло да има заради големите бели волове такава нива, че като подкара бразда — край да няма. Всички да се почудят. Но отгде можеше да вземе такова място? Най-просторните земи в по-широката част на котловината бяха обхванати от бейските чифлици. Старият спахия Осман бей, бащата на Мехмеда, беше получил от султана заради геройството си в битките с австрийците тоя голям подбалкански зиамет. Четири от по-близките до конака селца влизаха в зиамета като кесимджийски, нямаха своя земя и работеха на дял, едно за тях — две за спахията, или като пълни ратаи в чифлиците само за една прехрана. Брезово, като по-близко до големия път, макар и да влизаше в спахилъка, беше запазило останали от по-стари години права: да си плаща харча, десетъка и другите даждия на спахията, но да владее свободно земята си и само да урежда селските си работи.

Някога тия места били пусти и софийската поща за Дунава нямало где да пренощува. Софийският беглер-бег обявил от името на султан Селим, че селото, което се засели около брезите, там, дето пътят пресичал реката, ще остане завинаги свободно. Първи побили кол някои от Длъгнековци и отворили хан край пътя, около който Брезово скоро нараснало.

Докато беше жив бащата на Мехмед, старият ред строго се спазваше. Турчин беше Осман бей, но знаеше да дели кривото от правото. Сам беше разказвал, че напуснал Цариград, защото не можел да гледа как тамошните везири, паши и големци не живеели според закона на пророка. Прибра се в дарения имот и сам почна да го урежда. Почиташе раята, ходеше с белия си кон по веселбите в Брезово или свикваше старците в селямлъка си, гощаваше ги с пилафи, баклави и шербети и по цели нощи им разправяше за своя стар, юначен род. Ни един от мъжете в тоя род не бил умирал на постеля — всички слагали главите си по бойните полета за славата на пророка и честта на падишаха.

Откак тия земи станаха Османови и турците от горната брезовска махала, заселени пак заради пощата, се смириха. Не смееха вече да посягат на чуждия имот и колкото и да не им се искаше, подхванаха полека-лека сами да обработват земята си.

Заредиха се добри години, развъдиха се овцете и добитъкът, плъзнаха стада по широките балкански пасища. Половината от пасищата, бяха спахийски, но той не придирваше много — имаше ли за раята, щеше да има и за него. Работеха брезовчани на своето като роби, а и на бейското помагаха. Пълнеха кошовете с храна и къщите си с дечурлига. Ако Осман не беше изпуснал момчето си от ръцете, за да го прати в Цариград на военно учение, кой знае дали и досега брезовчани нямаше да си бъдат все така добре…

Застаря Осман, но все още се крепеше — искаше да дочака младия Мехмед. И би го дочакал, ако не беше се подхванала оная битка с австрийците, когато дори Ниш падна в ръцете им. В Стамбул се вдигнала врява до небето — завикали ходжите от минаретата, разтичали се дервишите, гръмнали тъпани и писнали зурни — всичко, що било годно да носи оръжие, тръгнало да се бие с неверниците. Не изтраял и Мехмед, макар че нямал още и мъх под носа си. Голямата среща станала при Видин, гдето всичко се обърнало наопаки и австрийците били бити. За радост на баща си Мехмед бил един от първите, които се покатерили по стените, но Осман пак не можа да го види. Още при Видин великият везир отбрал две хиляди души юнаци, между които се случил и малкият Мехмед, й ги отпратил по Дунава в далечна Русия, в Крим, да се бият срещу московците рамо до рамо с татарите. И тая война свърши, но Османовият син пак не се върна. Чака Осман бей месец-два, па изпрати хора чак в Стамбул да разпитат за момчето му. Върнаха се бързоходците и донесоха страшна новина: Мехмед бил паднал на едно място, което се казвало Перекоп …

Падна и старият Осман бей, три дни лежа, без да охне, и склопи очи — първият, когото аллах наказа в постеля да умре.

А не мина много, довтаса ново известие — вече от самия Мехмед: при Перекоп той бил само ранен и пленен от московците. Прекарал в техния лагер зимата, а през пролетта бил разменен срещу един русски болярин, та се върнал по море в Стамбул. Сам султанът го извикал, за да чуе от устата му какво е патил и препатил, а след това го назначил за свой личен гавазин.