Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Коя си ти? — пак запита той, като се мръщеше от жалост.

— Жена съм на Петра, Страхиле, на Сиромах Петра, дето му викат — избъбра бързо жената. — Не го ли знаеш?

— Знам го, как да го не знам — кимна Страхил. — Как те викат тебе?

— Стана ми думат.

— Слушай, Стано… Ние имахме едно място, тъдява … Дали не знаеш кое е и кой го работи?

— Какво каеш? — трепна жената и обелената й устна се отвори още повече.

— Място, рекох, имахме едно покрай реката. Тука беше някъде — преструваше се Страхил. — Тоя кукуруз, дето го копаете, чий е?

— Наш е, Страхиле, наш си е…

— Ами мястото?

— Мястото ли? — запремигва ситно-ситно жената. — Ами че мястото… Той, Петър … Не знам ба! отгде го беше… Защо питаш? Да не искаш да си го вземеш?

— Ако е мое, ще си го взема — засмя се през сила Страхил, за да не уплаши Петровица, която въпреки жегата вече трепереше.

Искаше той да приказва на шега, да обясни, че няма сега да вземе мястото, а след като оберат кукуруза, но смехът и думите му нищо не помогнаха: жената го стрелна с уплашени очи и краката й се подсякоха. Тя се сви в пръстта и почна да се клати, като ту похлупваше лице в продраната на големи петури престилка, ту отмяташе назад глава.

— Божке ле, божке, божичко-о… — писна изведнъж Петровица. Какво, божке, ще правим …Това си ни беше земята … — нареждаше тя като на погребение. — Йорданчо и нея би вземал… Ако не знаеше, Страхиле, че тая земя е твоя!.

Страхиловият смях замръзна на устата му, като остави мустака му попридръпнат нагоре. Не знаеше собственикът ни какво да каже, ни какво да направи.

— Стано, чуеш ли, Стано — побутна той жената по рамото, но момчето й вдигна изведнъж мотиката и викна с пламнали очи:

— Ей! Не закачай мама!

— Не бой се де, няма да я изям! — озъби му се Страхил, но отдръпна ръката си и поотстъпи, за да отбегне удара на мотиката. Представи си той, че ще трябва наесен да дели с това мършаво дете половината от кукуруза на своето място, и усети как кръвта бликна от гърдите му нагоре, блъсна го в ушите и затупа в слепите му очи.

— Гръмни, боже, удари ме… Да легна, па да не стана…

— Стано ма, чуеш ли, Стано? Млъкни де, млъкни, чуй ме! — викаше той и лизна потта, която пролази около устата му. — Не ти ща ни мястото, ни берекета! Работете си го! Берете си го!…

Но жената не спираше. Тя едва ли плачеше само заради мястото, а и така — поради цялата си нейна мъка.

— Петре ле, Петре, божичко-о, сега ли намери да легнеш … Да легнеш, па да не станеш … Страхил си иска мястото…

— Не ти ща мястото ма! Разбери най-после, ако си човек!

Тя продължаваше да се клати, като триеше сълзите си ту с длан, ту с прашната си забрадка, докато лицето й се размаза, сякаш с кал го бе облепвала. Само белките на очите й се въртяха чисти под мръсния кичур прошарена коса.

— Къде е баща ти бе? — нахвърли се Страхил върху момчето. — Що не е дошъл и той на работа?

— Болен е! — сопна му се и момчето. — Иван, чорбаджи Йорданчовия, го би. Оти тато рекъл нещо на стария чорбаджия. Ама аз ще му дам на него. Аз ще стана хайдутин, ще види той.

По-добре с мотиката да беше го храснал, отколкото с тия думи. Прищя му се и той да клекне до жената в пръстта, па да завие от срам и мъка.

— Би го, Страхиле, преби го… — пееше майката. — Проклети да са, божке, триклети …

Огледа се като луд и видя коня. Метна се на седлото, без да сложи крак на стремето, и нагази през кукуруза, за да избяга по-скоро от тоя див, животински вой и от пламналия за мъст поглед на мършавото селянче. Конят сякаш усети яда му — щом излезе от кукуруза, той полетя с пълна сила из прашния път и спря чак когато превалиха над село.

Ветрецът ли беше разведрил главата на ездача, или сам той бе успял да забрави скорошната си среща край реката: когато конят спря и той свали калпак да изтрие с кърпа челото си, не само очите му, но и цялото му лице светеше от някаква голяма радост. Навярно я спотайваше, защото онова, което каза гласно, съвсем не беше радостно:

— И от това място не ще се яде качамак… И пипер няма да има за боба …

Подкара коня, сети се пак за жената и се засмя, като че тъкмо това беше искал да му се случи.

— Не им ща ни мястото, ни кукуруза! — повтори на себе си той. — Нека го откарат дома си. И аз няма Да остана гладен…Ами коша? — трепна Страхил изведнъж и пред очите му се мярна веселият червен покрив. — С какво ще го напълним? Отгде ще вземем храна?

Питаше се, но щом червеното петно изчезна от очите му, те пак се изпълниха с весели пръски. Знаеше той, макар и да не искаше да си признае, че дори да сбереше храна за още пет такива коша, неговият пак щеше да си стои празен, докато бузите на детето с мотиката бяха хлътнали, докато очите му пламтяха, а напуканите устни изричаха хайдушки закани.