Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Колкото и да бързаше, не можеше да се не спре до плета на Сиромах Петрови, за да разбере какви бяха тия викове и плачове сред двора. Поразмести клонете и видя, че Иорданчо Крастата беше дошел с кабзамалина да изкарва кравицата на Петрови.

— Ще я вземем, Петре, не мога повече да чакам — кротко-кротко мажеше Крастата пред прежълтелия като смъртник селянин.

— Аман, чорбаджи, недей… Само тя си ни е — молеше се Петър и току гледаше дрипавата си жена, като че тя можеше да му помогне нещо.

По-големичкото му момче стоеше до майка си с проточена шия и не сваляше очи от чорбаджията, а двете малки деца се бяха хванали малко по-встрани за мръсните си ризки и пищяха поред като прегракнали петлета.

— Борчът си е борч, Петре — поучаваше Крастата. — Мене твойта крава не ми трябва. Я виж — крава ли е това? — тръкна той алената си тояжка по изпъкналите ребра на добичето. — Плати си борча — не ти ща кравата.

— Не се ли свърши тоя борч бе, чорбаджи? — плачливо питаше Петър. — Нали ти жънахме четири дена с жената.

— То беше за солта — напомни му Иорданчо.

— Ами дето Петър ви ора? — проплака жената.

— Ти не се обаждай! — сопна й се Крастата. — Не е това женска работа. Тефтер ли е това тука? На, виж — всичко е записано в него! — почна той да прелиства омазаните листове под носа на Сиромах Петра, който наистина зачака да види къде какво беше записано, макар и да не разбираше от четмо и писмо. — Ей го где пише: Памук!… Памук ли е, ми кажи?

— Памук ли? — стресна се Петър. — Та ние кой знае откога не сме вземали памук!

— Не сте вземали! Вие все не сте вземали! — разлюти се Иорданчо. — Карайте бе! Какво гледате? — ревна той на двамата си слуги-пазванти, които стояха мълчаливи зад него. — Борчовете си не можеш да помниш — извърна се той отново към прежълтелия селянин, — а можеш да дрънкаш из село, че само Страхил ми идвал дохаки. На ти сега Страхил! — посочи той пръст и закрачи след слугите си.

Сега вече и големичкото момче не изтрая, ревна с все сила и тръгна по стъпките на чорбаджията, като стискаше безсилно пестничета.

— Къде? Къде? — извърна се изведнъж Крастата и размаха тоягата. — Да не съм мечка, та вървите подире ми.

Петър, жената и децата се спряха на купчинка, но когато Крастата и хората му отминаха стотина крачки, те пак се престрашиха и се повлякоха на разбита върволица из улицата. В двора остана само едно мъничко пале, което продължаваше да си джавка на вятъра.

Размирените от плачовете и писъците съседи надничаха през плетищата и зидовете, кълняха и стрелкаха с ръце чорбаджията, но всички се вардеха да не ги види или чуе Иорданчо. Само беловласият Станчо Голишара не изтрая и викна на притуления в клонака дядо Димитър:

— Димитрее, няма ли кой да претрепе това куче?

Ала Димитър не можа да отговори на Станчо, защото бабичката му го натика в къщи. „Крастата пак навири опашка — помисли си той със свито сърце. — Що ли му трябваше на Страхила на женска пола ратай да става!“ Усети, че го набира яд на Димка, макар тя да му беше по-близка и от своя дъщеря.

Но когато видя вързаните под навеса на коша едри бели волове, той дотолкова се учуди и зарадва, че забрави и сиромах Петра, и думите на Станчо, и яда си срещу Димка. Заусуква се около добичетата — зъбите им гледа, рогата им опипва, — искаше да се увери дали Страхил е взел същите волове, които турчинът му открадна, или други беше купил отнякъде.

— Не, същите са — реши той най-после. — Отгдето е взел коня, оттам е изкарал и воловете… — Открадна ли ги? — запита той Страхила и смигна, но подсиненото му око го заболя, та се смръщи.

— Да не би да са чужди, та ще ги крада? — сбръчка се в усмивка сухото Страхилово лице, но старецът видя как клепачите му се присвиха, като че ли искаха да потулят злите пламъчета в очите му.

— Че как можа да ги намериш?

— Да са живи приятели — оживи се Страхил. — Имам един стар познайник, воденичар е на Панега … Разпитах го в чий турски двор има нови волове и човекът ми каза. Отидох и си ги взех…

— Взе ги?

— Както виждаш — посочи Страхил воловете. — Слушай бе, чичо! Ти защо казваш, че Али ага бил сербез човек? Знаеш ли, че нямаше да има хайдути, ако всички турци бяха като него? Срещнах го аз, приказвах с него и човекът ми се закле, че грешката е твоя. Бил си му оставил воловете да ги опита. Ако му допаднели, щял да си ги плати. Сам ти си му бил предложил …

— Така ли ти рече? — кипна дядо Димитър.

— Тъй, ами — продължаваше Страхил, но веждите му не се вдигаха от очите. — Опитал ги ефендията, ама не му се харесали и затова ми ги върна…