Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— А, не му харесали, тъй ли?

— Щом не ти харесват, рекох му, върни си ми ги. И коня ми изкарай, защото не ми се връща пеша. Отвърза ми човекът воловете, изкара ми коня и аз си тръгнах…

— Разправяй, разправяй по-нататък! — подканяше дядо Димитър. — Изкара ти той воловете, качи се ти на коня, тръгна си, после?

— После … После свих по пътеката, повървях, има-няма, половин час и се отбих в гората. Притулих хубаво добичетата в една долчинка, а пък аз прилегнах да почакам дали няма да пъкне някой серсемин… Такъв ни е, знаеш, хайдушкият обичай: след като се разделим с някой приятел-турчин, не отминаваме много, преди да видим дали няма да се съсети да ни догони за нещо…

— Чака ли го дълго? — святкаше очи дядо Димитър.

— Нали ти рекох, че е серсемин! — лекичко се усмихна Страхил. — Тъкмо бях се притулил, и ей ти го, че лети. Опасал оня ми ти силях, затъкнал ония ми ти пищови, ятаган — тича и размахва една дълга като копраля пушка. Не щеш ли, за проклетия взе, та се спря тъкмо край камъка, зад който се бях притулил. Искаше да огледа още веднъж чакмака на пушката си …

— Е? — не можеше вече дядо Димитър да трае.

Но Страхил не довърши разказа си — някакъв човек се втурна в двора, поогледа се, зърна ги и забърза към тях.

— Сиромах Петър — позна го дядо Димитър. Иде да ти се оплаква от Крастата. Изкара му, кучето, кравицата…

— Кажи, Петре — посрещна го Страхил, като видя, че в двора влязоха жената и момчето, с които се беше разправял оня ден при кукуруза, а след тях и още две дечица по ризки.

— Ограбиха ме, Страхиле! — ревна пресипнато Петър и раздра и без това скъсаната си риза. — Една кравица имаха децата — и нея ми взеха. Жънах му, орах му, камъни му прекарвах за кошарата — моят борч не можа да се свърши.

— Какво имаш да му даваш? — запита Страхил.

— Само една крупа сол съм взел тая година.

— Не е само до солта, Страхиле — подля масло в огъня дядо Димитър, като се сети за думите на Голишара. — Зъб му има Крастата, че не му мълчи из село. А откак се прибра ти, това куче място не можа да си намери от радост. С ушите си го чух, като каза, че взима кравата, задето Сиромах Петър бил казал, че само ти ще му дойдеш дохаки.

— Тъй рече мръсната му Краста! — викаше Петър.

Страхил огледа бавно воловете, чиито хълбоци бяха хлътнали от дългия път, мярна червения покрив на коша в дъното на двора, светналата белосана къща, жена си, която се навеждаше към децата с мръсните ризки, срещна светлия поглед на момчето, което се заричаше хайдутин да стане, и тръгна към портата.

Спря при жените, каза на Петровица, че й дава мястото Завинаги, погали рошавите главици на децата, поръча на Димка да им даде да ядат и пак тръгна…

Излязъл беше вече на улицата, когато дядо Димитър го настигна и повървя с него, докато стигнаха техния вратник.

— Гледай, Страхиле, да не избързаш нещо — напомни му старецът, но Страхил продължи пътя си, без дори да се извърне към него.

Когато Страхил бутна изрязаната в голямата чорбаджийска порта вратничка, Иорданчо беше вече успял да се намести на широката възглавница, сложена върху една просната под асмата черга. Щом видя хайдутина, Крастата отдръпна джезвето от въглените на сложения пред него бакърен мангал и бързо се изправи.

— Я бре, ей! — викна той към къщи. — Излезте, че гостенин ни иде!

Колкото и рядък да беше тоя гост, не отговаряше на един чорбаджия да вика толкова уплашено.

— Добре дошел, добре дошел — закима Иорданчо от далече, като мяташе погледи към къщи, но не подаде ръка, защото позна по смръщеното лице на хайдутина, че не идеше за добро.

От къщи изхвръкна едно пременено като за сватба моме.

— Какво искаш, дядо?

— Виж там Нако и Кръстана! — продължаваше да подвиква по-силно, отколкото трябваше, Иорданчо. — Нека нарежат мезе за ракията. Дай още една чашка за гостенина. Страхил ни е дошъл!

Момичето плесна уплашено ръце, затича из двора и завика:

— Нако! Кръстане! Къде сте се дянали бре?

— Тука сме! Тука! — обадиха се два гласа иззад къщата.

— Елате, че дядо иска да нарежете мезе за ракията. Страхил е дошъл!

И момичето отново раздрънка герданите си и се втурна пъргаво в разтворената врата на голямата, нашарена с червени и сини цветлета къща.

— Ще пийнеш от моята ракия — успокои се най-после Иорданчо, като видя, че се зададоха двамата му едри слуги и пазванти. — Само че съм я подсладил. Ние сме вече стари хора, Страхиле, и обичаме всичко да ни е по-сладичко.

Момичето донесе чашка и я сложи пред госта.