Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Така, така, така — ситнеше Горан и провлачаше пръсти по мустаците си.

— Боядисал си е къщата.

— Добре е направил.

— И нов кош си е изплел. Дувари зида.

— И това не е лошо… Но ти друго ми кажи… Кажи ми как е с хората. Почита ли ги, почитат ли го… Какво приказват за него, след като е искал прошка от турците.

— А бе хората… — смръщи се Димо. — Не знаеш ли какви лапацала са хората.

— Кажи ти, всичко казвай! Затова те пращах да биеш толкова път.

— Лошо разправят, бай Горане… Бях в кръчмата с неколцина брезовчани. Почерпиха ме и след като се понапиха, аз завъртях разговора към Страхила. Остави ни той, казват, беззащитни на турците. Имот събира, дувари зида, чорбаджия намислил да става… Корят го, бай Горане, че бил предал дружината си, за да я ограби и да раздели имането с Мехмед бей.

— Кой ти го рече това? — изправи се като ужилен Горан и опря ръка на костения чирен на ятагана си.

— Все брезовчани бяха.

— Не ги е срам да приказват така за войводата! Че той всичко правеше за тях. Ще им дам аз да ме разберат. Пак ще им дотрябваме до някой ден, ама тогава ще им натрия мутрите!

— Тоя ден май че иде — усмихна се Димо. — Мехмед посяга вече на Брезово.

— Ха така! — зарадва се байрактарят, за да утоли яда си на брезовчани.

Но когато Димо разказа, че Мехмед поискал от Брезово шейсет коли да прекарват камъни за новия конак, който щял да зида на Латинското кале, радостта на Горана се изпари и той почна да слуша смръщено.

— И не само коли. Всички мъже и жени трябва да копаят мази на калето. И всеки ще носи свой търнокоп, лопата и лом.

— Ха дано и Страхил е между тях, та да го видя как ще работи бейска ангария! — изсумтя байрактарят.

— Няма да закача Страхила — добави Димо. — Но селото зле ще си изпати.

— Дали брезовчани ще превият врат? Как разбра ти? — сумтеше Горан.

— Гласят се на пашата да се оплакват.

— Вятърът по-скоро ще ги чуе — процеди Горан. — И пашата, и санджакбегът са ей така с Мехмеда. Всяка година се събират и ходят заедно по лов за сърни в буковските върлища… Значи, Страхил е свободен, а?

— Свободен е, ама не знам дали Мехмед ще успее да го отърве, или ще побърза сам да го предаде.

— Кому има да го предава!

— Ти да видиш какво е станало — подхвана нова история Димо. — Добре, че имах късмет да срещна на връщане чичо Велко, панежкия воденичар. Знаеш го ти, че много пъти ни е гощавал.

— Как не ща го пък знам! — врътна рамо Горан. — Чунким не бяхме двама с него, когато Яшар циганчето изгоря жив в колибата си, задето предаде на Мемиш ага Дончо Ловчанчето.

— Ха, той!… Обадих му се аз и той ме позна. Оставил си беше човекът воденицата, за да дири следата ни. Ти да видиш чудесии! Купил си войводата волове из Плевенско. Но един панежки турчин пресрещнал техния старец, взел му воловете, взел му коня и го претрепал от бой. Разлютил се войводата, прехвърлил планината и си върнал и воловете, и коня.

— Ка щяло пък да му ги остави!

— Чакай да видиш! — продължаваше Димо. — Взел той воловете, подкарал ги, но турчинът не изтраял и тръгнал след малко подире му.

— Кой му е виновен! — пръхна Горан. — Сам си е дирил белята!

— Тръгнал и не се върнал. Никакъв не могли да го намерят. Дигнали турците от махалата врява до бога. Чак в Плевен пратили хора да се оплакват. Ако пашата, викали те, не прати хора да го вържат — сами ще се разправяме.

— Ами какви ги размазваш досега! — разтревожи се Горан. — Или чакаш да го претрепят, преди още да се усети. Бързо към Панега! Ако не мирнат, ще ги подпаля, така да знаеш! — заканваше се той на Димо, докато крачеше към поляната, гдето почиваха момчетата. — Ама че хайдутин. А пък аз бях заръчал байрактар да те правят, ако се случи да ме пречукат някъде. Има неща, момче, които най-напред трябва да се казват. А ти бабини деветини ми разправящ!…

— Знаеш само да се караш — мърмореше момъкът. — Аз очите си извадих да препущам с коня напряко, а той…

— Той, той… — поомекна байрактарят. — Напълни си една торба хляб, вземи си пищовите и качвай пак коня! Все около селото ще се навърташ. Обади се на дядо си, Петко. Ако разбереш, че нещо заплашва Страхила, ще знаеш, че ние ще сме в гората около Кривула. Хайде, бързо!

Димо с нова сила затича към коня, а Горан подсвирна на дружината и преди още момчетата да се стъкмят, закрачи надолу към Златна Панега.

…Никога нямаше да забрави Горановата приказка за горската къщица край кошарите. За бащата, за майката с двете момченца и момиченцето, розово като капчица върху червен трендафил. Как си седели вечер всички на язлъка и слушали кавала на бащата, докато детските главички клюмнали на скута му…