Георги Василев - Павел и огледалото

— Не е много ясно — въздъхна Курт и се върна на стола си.

— Чакай, не съм специалист в тази материя, но, струва ми се, главното разбирам. Фотографията възпроизвежда оптически, в плоскост даден предмет. После се появи холографията, обемното изображение, а онези умеят да възпроизвеждат даден предмет не само със светлината, а и със самата материя. Това вече е не само пространствена фотография, това е моментално скулптуриране на всеки образец… Изглежда, затова съм го кръстил „огледалото“ — устройството е отразявало всеки срещнат предмет, снемало е образ, който после е било способно да възпроизведе непосредствено, материално… То самото, за да запззи тайната на присъствието си, се е реконструирало в човешко тяло, като момиче. И такава способност му осигурява страхотен район на действие — ако се преобразува във въздух, става невидимо, ако се реконструира във фотони и светлинна енергия, може да пътува свободно в космоса, без да се грижи за ракетен двигател…

Курт слушаше сдържано. Внезапното устремяваме на Павел към твърде сложната, непозната, а в същото време болезнено натрапваща се материя смущаваше научната му съвест. Все пак нейното осмисляне трябваше да стане от позициите на някаква осведоменост, чиито граници му предстоеше да открие. От друга страна, се боеше мълчанието му да не се изтълкува като малка завист пред мощта на чуждото хрумване.

И историкът не се заседя на стола, стана, премести го към долния край на второто легло, разстла завивката, за да запази чист поне чаршафа, изпъна се отгоре, сложи крак върху стола и се обърна към Павел, който на свой ред, изненадан от нарушението на болничния ред. прекъсна мисълта си, загледа го с любопитство.

— Не е толкова нередно — обясни Курт. — Аз също се чувствувам съсипан от днешното напрежение. Трябва да се разтоваря малко… Не лягам за първи път на такова легло, Преди две години ме оперираха — счупено ребро. Лека работа и аз поисках да стана веднага щом се пробудих… Но упойката си има свои последици и в същия миг усетих как зад гърба ми се разтвори черна бездна. Казвам черна, но това е неточно — то беше гигантско пространство без цвят — увисна на плещите ми и ме потегли назад. Инстинктивно разбрах, че ако се поддам, свършвам, изчезвам от този свят…

Тогава за първи път проумях, че можем да срещнем неща, които досега сетивата не са възприемали, които са толкова чужди, че нямат образ… Как изплува тая история в паметта ми? Може би болничната обстановка — ничията земя между живота и смъртта ме връща към спомена. Струва ми се, да използувам репертоара на доктора, че тя само го е задействувала.

Курт се отпусна съвсем по гръб, за да го обвие по-плътно споменът. Искаше му се да повтори, да продължи:

„Павел, неизвестното идва винаги като изтезание, разкъсва сетивата ни и въпреки това непременно трябва да устоим, защото само така можем да прекрачим в него. То е като смъртта — когато встъпваш в него, умира досегашната ти цялост, досегашното ти лице и ако устоиш на космическия му вихър, започваш да го изменяш, да го моделираш по свое подобие…“

Съобрази обаче, че точно сега, докато Павел бе с ограничени сили, би било нетактично да удължава своите отклонения, и се върна към мисълта на приятеля си:

— „Огледалото“ — точно си го измислил, Павел. Те са програмирали разузнавателното си устройство да приеме човешко лице или предметен образ от нашето всекидневие и така собственото ти изображение застава срещу теб, крие каква същност и неизвестност има зад него, превръща го в бариера, граница, връща те назад… Но са подценили нещо друго. Невъзможно е да се срещнеш с човек и да се измъкнеш инкогнито след това, да считаш, че щом не си го засегнал физически, не си му оказал никакво въздействие. Тук космическият разузнавач е започнал да нарушава програмата си, защото… задвижената мисъл е най-могъщ въздействен импулс върху човека. Цялата история, с всичките й паметници и материална култура е процес на навлизане на човешкото въображение в природния процес…

— Чудесно, Курт — прекъсна го тихо Павел и се надигна, но историкът го спря с жест:

— Не ставай — и добави на шега, — ако не искаш още една среща с неизвестното. Две ще ти бъдат много за един ден.

— …чудесно — повтори Павел и легна, — ти ми подаде нишката на особено важно изтълкуване… Не можех да си обясня защо домъкнах пеностироловия сфинкс пред „огледалото“… По интуиция почувствувах, че това е моят ход срещу него… А ето какво било — „огледалото“ не е могло да го фиксира. Нали бе изпълнило в общи черти програмата си, бе записало естествената история, бе успяло да ги подреди в логическите рамки на еволюцията… И аз му показах звяр, който не е създаден от естествения процес, който е продукт на човешкото въображение. Какво се получава — уж всичко документирано, а ето че се появява нов образ на живо същество, което не може да бъде поставена никъде в биологическото развитие, не съвпада нито с лъва, нито с човека, само частично се покрива с тях. И е последвало нещо като късо съединение в „огледалото“: неговото възприемащо устройство му подава данни за среща с действителен предмет — нашето филмово чудовище е от пеностирол, крехка материя, но материя, а логическото му устройство ги отхвърля като недействителни спрямо картината, която си е създало. Може би когато се е блъснало в сфинкса, „огледалото“ се е стремяло да се въплъти в неговия обем, да го копира непосредствено и вмествайки така пряко образа на нелогичния, неподлежащия на природна систематизация сфинкс в паметта си, е нарушило цялото й предишно съдържание… По-нататък — при този пълен провал или „оглупяване“, при това изпразване на паметта, в чуждия робот е заработил аварийният му „инстинкт“. Последвала е команда за саморазрушаване или за паническо изтегляне в космоса… Ала извършвайки пред мен тези трескави преобразования, „огледалото“ престана да бъде „огледало“, подсказа ми механизма на превъплъщението си.