Георги Василев - Павел и огледалото

— Сираците имат трудно детство — мина в необходимата по-деликатна гама Гюнтер, — в него надделяват задълженията над радостите. Затова дори в експлозията на фантазията ви, която по принцип би трябвало да помете всички ежедневни норми, все още са останали някакви контролиращи схеми, възпроизвела се е особено драматична ситуация, дошла е пак като несвобода, не като произвол, а като особено мащабен проблем, грижа. Ето и такъв довод — приключи докторът в професионално-авторитетен подем — ако не бяхте се ровил в сборника с фантастика, ако бяхте прочел например медицинска литература, сигурно щяхте да бълнувате, че присаждате сърце, може би мозък.

Курт, зачервен, вече бе скочил от другата страна на леглото:

— Но това са фройдистки теории… Това е наивно…

„Като Христос между двамата разбойници, като Соломон пред двете майки — спорят, но от мен чакат отговор… или като тримата мускетари в мисия на френската кралица, — защото и тримата галопираме след стремящата се да се изплъзне истина… Ама какви луксозни сравнения си избирам… Ето къде е по-добър старецът — веднага напипа достоверния факт.“ — И Павел се обади на глас, прекъсна историка:

— Почакай, Курт. Казаното от доктор Гюнтер е правдоподобно. В нашия курс имаше тридесет и седем годишен офицер, уволнил се от армията и записан със специално постановление в университета. Не знаеш на какви неща се оказа способен бившият капитан. Изведнъж са вдетини — непременно присъствуваше на комсомолските събрания — страшно живо се изказваше, увличаше се по всички студентски мероприятия — от купона до научния кръжок. Най-вълнуващ бе в часовете по физкултура… Отначало ни беше смешно, необичайно, но после свикнахме — човекът не бе имал детство, юношество, сега оживяваше младостта му… Може би и мен ме е сполетяло нещо подобно. Но, докторе (Павел отново се вгледа в лицето на Гюнтер — от малък се бе научил да гледа възрастните без притеснение), именно методичен човек като вас би трябвало да не забравя, че докато не са изречени аргументирано останалите вероятности, вашата остава само съблазнителна хипотеза… Разбирам, че всичко е… хм, неприлично сложно. Но ако се съглася да поставя най-удобната точка, съществува рискът да стана предател от притеснение. И то предател на интересите на земното население… Звучи претенциозно, но е страшно. Досега съм бил все по-назад — във втората линия на живота. Там проблемите са по-еснафски, възможностите за привилегии — съвсем скромни, и все пак именно там се чувствувах някак си по-нормално, удобно даже. Не зная кой и за какво ме изкара на първата линия. Но докато не си свърша работата по съвест, няма да си отида. Ако искате, може да тълкувате такова упорство като инерция от обремененото детство, докторе…

В това време влезе медицинска сестра и пошепна нещо на Гюнтер. Той кимна и като хвана дръжката на вратата, обясни на младежите:

— Съжалявам, но трябва да ви оставя. Едно момче със стеснен хранопровод бе оперирано вчера и днес малко трудно се съвзема… Така… само да довърша — избрах най-непосредственото обяснение, защото такава ми е професията — лекувам отклонения от нормалното състояние. Между нас възникна противоречие — лекарят кимна към Курт, — не мога да разбера дали това е „конфликт между поколенията“, или някакво поредно сблъскване между хуманитарната медицина, която се е затворила в човешкото тяло, но върши работата си относително добре там, и хуманитарните науки, които обясняват културата, хората, света, без да могат обаче така лесно да въведат светлите си съвети в действителността… Все пак — Гюнтер пусна вратата, свали си очилата и ги избърса, късогледите му очи признаха и умората, и колебанията си, — все пак аз виждам нещо повече от клиничния случай. Павел, вие сте много млад, а във вас се е натрупала такава духовна сила… И вие сте я носил като бомба със закъсннтел… Патологията е предизвикала у вас не предполагаемата деградация, а възвисяване. Макар всичко, което ни разправяте, за мен да е по-скоро приказка, фантазии агломерации, те говорят за волята ви, съобразителността, чувството ви за дълг.

— Докторе, моля ви спрете. Това вече става обидно… Вие го представяте като добродетелен маниак — Курт пак се надигна от стола си, но понеже този път го направи особено енергично, блъсна се точно отзад под колената, приседна, сякаш невидима сила го бе обуздала и принудила да седне.

Докторът и без очилата с удоволствие забеляза станалото и довърши, без да бърза: