Георги Василев: Павел и огледалото

Тук всичко бе автоматизирано. Специално приспособление въвеждаше и изваждаше коксовите електроди, регулираше автоматично процеса на претопяването, ревът на електрическата дъга между гигантските въглени бе приглушен, изолиран дълбоко там, между черните стени на пещта. Павел взе чифт сини очила и се загледа в кипящата маса. Сякаш бе проникнал в самата слънчева материя — тя се премяташе, покорна на манипулациите на човека, но съвършено недостъпна, без посредник, неконтактна за самия него, страшна за невъоръжените му очи, убийствена за тялото му.

„Хуго, кой се казва тук Хуго?“ — един работник викаше от телефона на командния пункт. Павел съобрази, че той се казваше Хуго, че вероятно Курт го търси, отиде и пое слушалката. „Нали ти казах да тръгнеш веднага! Защо не идваш?“ Позна гласа на момичето от летящата чиния. Така нарече огнения мехур. „Видя ли, че те намерих, макар че си се прекръстил Хуго. Имаме да си говорим с теб още. Ти ще дойдеш“ — продължи то. Павел-Хуго мълчеше. Изглежда, го бяха избрали за обект на изследване със сметката, че за приходящ човек като него няма толкова бързо да се обезпокоят — докато усетят, че е изчезнал и решат да го търсят, ще мине доста време, следи едва ли ще останат. Вече съжаляваше, че е приел толкова леко случката. Горната му устна се спука от напрежение. Трябваше да предупреди полицията и колкото може по-бързо. В същия миг изключително мощен електрически разред разтърси помещението: снопове искри изригнаха отвсякъде, от ъглите, от тавана, стовариха се върху ъглестото тяло на пещта, запращяха по металните плочи на пода. Двама от работниците до Павел паднаха. Той помисли, че целият цех рухва, но видя, че държи слушалката невредим, непоместен. На входа се показа друг леяр, върху него се изсипа виолетовосин порой от искри и го срина. Слушалката изпука: „Ще дойдеш ли, или да продължавам?“

Павел се задави, сърцето му подскочи тежко, пропусна два-три удара. Едва успя да измърмори „тръгвам“, пусна слушалката да виси, Тя се заклати като знаменитото махало на входа на ада, тиктакащо на едната страна „тужур“, на другата „жаме“ — в смисъл тук винаги се влиза, а никога не се излиза (тужур, жаме и амур бяха основните познания на Павел по френски), свали очилата, огледа се къде да ги окачи, изведнъж ги пусна на пода, тръгна към изхода. В малката градинка до пропуска видя Курт. Единият от възрастните работници разказваше нещо, а историкът го записваше на портативен магнетофон. Павел се приближи тихо, тупна го леко по рамото, взе книгата с фантастичните разкази, отвори на „Пришелец от Космоса“, посочи заглавието и пошепна: „На гарата е… Аз отивам.“ Курт широко разтвори очи. „Разбра“ — зарадва се Павел, извади автоматичния си молив и написа на бялото поле срещу заглавието: „Обади се колкото може по-бързо в полицията“. Курт го погледна още по-тревожно, но той нямаше повече време да обяснява, а освен това, както гладът захапва стомаха на гладния, така някаква съсипваща умора се впи във всичките му стави, зави му се свят. С усилие се довлече до празния автобус, седна на първата седалка до вратата и като си спомни, че последната спирка бе самата гара, а дотам имаше около двадесет минути път, затвори очи, отпусна се, за да събере сили. През стъклата жареше слънцето, беше седнал от незасенчената страна, но нямаше воля да се премести и потъна в тежък кошмар. Сънуваше, че лети от София за Цариград на екскурзия, но пътниците не са в самолета, а са седнали на столчета, провесени под крилата. Съсед на Павел бе млад негър. Вятърът, естествено, биеше с огромна сила в лицата им и те се държаха с две ръце за ръба на крилото, за да не отхвръкнат назад. Отдолу се носеха зелени поля, зелени планини, а когато започна зелената вода на Черно море, самолетът неочаквано се насочи за принудително кацане. Двамата с негъра се вцепениха от ужас — машината непременно трябваше да се плъзне точно по корем, ако пилотът я наклонеше наляво или надясно, водата щеше да помете пасажерите под наведеното крило.

Събуди се окъпан в пот. Автобусът спря на гарата. Още оттам позна в кой вагон е „пришелецът“. Той беше яркосин като роклята на момичето. Чуждото същество или устройство все пак бе взело образа на немско момиче и Павел изпитваше неудобство да го нарича „пришелец“. Думата беше в мъжки род, пораждаше съвсем други представи в съзнанието му — например брадат скитник в поизносени дрехи, с мешок на рамото, пеещ романса „Выхожу я на дорогу“. Реши да го нарича „Огледалото“ под впечатлението на прочетения разказ. Още повече, че понятието огледало му подсказваше, че той също ще бъде отразен в него, значи, че има своя мощ на въздействие, ще присъствува, ще се намеси, в нещо ще бъде равностоен противник.