Георги Василев - Павел и огледалото

Охо, тук отново се срещаме с принципа на „огледалото“… Спомняш ли си гатанката на сфинкса към Едип — кой е този звяр, който сутрин се събужда на четири крака, на обяд ходи на два, а вечер на три. Нали разбираш — древният човек се е изобразявал като хибрид между животно и човек и тази представа е била толкова укрепнала, толкова здрава, че когато е преминавал към новата обществена форма, е застанала едва ли не като живо същество пред него — в мита за сфинкса. Той е трябвало да се пребори с миналото, с образите и самоотраженията, които сам е създал, да реши категорично какво е — човек или животно. Неслучайно според легендата, когато получава отговор, — „Това е човекът“, сфинксът се хвърля от скалата — разбито е остарялото огледало, отхвърлена е и последната част от животинското самоотразяване, човекът прекрачва през миналия си образ…

Курт се разпали от плодотворността на хрумването си и направи двадесетминутен завой към тотемите на различните примитивни народи (най-после една картечница винаги може да бъде сравнена и с други модели!), за да разкрие по-подробно и по-тънко механизма на образуването на зооморфния символ, без да чака вече подканващите „да“, с които Павел отговаряше на неговите „нали“, „ясен съм, нали“? Накрая попита тържествуващо:

— Какво ще кажеш, Павел. Сал ли съм, или кораб?

Павел сигурно би му отвърнал „крайцер“, но бе заспал. С вътрешните припламвания на цялостно, ликуващо съгласие бе следвал как Курт пори анатомията на сфинкса, ала тотемите все пак бяха лекция вън от вцепеняващия филм на изминалия ден. „Ще те оставя сам на кинопрегледа и приложенията, Курт“ — отпусна се Павел и заспа.

Историкът се досети какво е станало, не се огорчи от мълчанието. Напротив, стана му приятно, че не бе получил похвали в отговор — следователно казаното от него все повече придобиваше характера на чист, безкористен принос към науката. Понечи да се върне за книгите си, останали върху леглото, но си помисли, че може да тракне нещо и тихо се насочи към вратата. Бавно я отвори, ала за момент стана течение и прозорецът се хлопна. Павел не се обади. В замяна на това Курт видя пред себе си мътно блесналите очила на Гюнтер и огънчето на цигарата под тях.

— Виж кой пушил — възкликна тихо историкът. — Нима подслушвахте, докторе?

— Не мога да го нарека подслушване… — объркано измърмори той. — Знаете ли, аз исках да вляза, но сигурно щях да споря, да ви прекъсвам и вие двамата едва ли щяхте да бъдете толкова спонтанни събеседници… Ето и сега мога да ви притисна с въпрос — одързости се изведнъж лекарят и занарежда в скоропоговорка, за да не позволи на Курт да го прекъсне: — И този въпрос е много по-задълбочен от вашите изводи… Щом говорите за огледало, ще ви кажа нещо друго. Въпросът е — какво е целият ни опит — прозорец, през който поглеждаме навън, към неизвестността, или огледало, в което се оглеждаме ние самите?

Курт уморено го погледна и поклати глава:

— Непоправим сте. Все гледате да прогоните необикновеното. Но щом настоявате, този път имам съвсем уместен отговор за наивните ви провокации. Огледало или прозорец… Нашият опит, докторе, ако изпозувам вашата терминология и „диалектика“, ще оприлича на огледалните очила, които бяха на мода преди петнадесет години. Ти гледаш през тях, за теб са прозрачни, но за другите, които те наблюдават, са огледало, те виждат в стъклата само собственото си отражение… Хм, хайде да не претоварваме с излишни амбиции спора. По-добре кажете какво стана с вашия болен, онзи, със стеснения гръклян.

Гюнтер вече бе поугаснал, но макар и тръгващ по пътя на отстъплението, не изпусна случая да поправи събеседника си:

— Трахея, не гръклян… Нищо особено, просто следоперационно състояние.

— Всъщност, моля, не разбрах — вие хирург ли сте, или психиатър? — довърши меката си закачка историкът, а Павел, наистина пробуден от хлопването на прозореца, каза: „Много е благороден Курт. Съвсем като испанец. И би могъл да се кръсти Курт-Мигуел.“

— Не, не — хирург съм — енергично отрече Гюнтер и вдигна ръце към лицето на събеседника си. В мрака това приличаше иа заклинание. — Работя само с ръцете си. Вие дойдохте, когато бях останал само аз, дежурният лекар. Утре ще имате всички специалисти на разположение.

Излязоха и затвориха вратата. Павел се усмихна на нарушенията и оправданията на лекаря. Сякаш призован от тая усмивка, изпод снега на полусъницата величествено, подобен на потъналия параход „Титаник“ изплува сфинксът, само че сега той бе надянал главата на доктора. А тя се въртеше на бавни обороти като стробоскопичен буркан над милиционерска кола и ту хвърляше тържествени императорски блясъци с очилата си (самият Франц-Йосиф!), ту показваше едно тъжно теме, върху чиято лисина, кой знае защо се бе събрал най-старият лозунг на хипитата: „Make love, not war!“ 1 1 „Прави любов, а не война“ — англ. .