Йохано - Приключението

Ако искаш Анви да влезе в пещерата, отиди на 78.

А ако въпреки всичко не искаш Анви да влезе във входа, отиди на 43.

Да, лесно е да се каже, че трябва да напусне, но как? Анви се изправи. Пушекът и миризмата бяха непоносими. Анви залитна. Ще съумее ли да направи скока, който й е нужен, за да се прехвърли на скалната пътека? Тя събра последни сили и скочи. Единият й крак се подхлъзна и потъна в нищото. Но Анви с ръцете си успя да се задържи за една издатина в скалата и оправи равновесието си. Тя силно кашляше, а сълзите й течаха като поток. Тя започна препъвайки да се спуска надолу. Но докога щеше да издържи? Напредваше, а колкото слизаше по-надолу, толкова пушекът и миризмата като че ли се разреждаха. Това беше така, защото димът беше по лек от въздуха и се качваше нагоре. Анви като в мъгла стигна до входа и с последно усилие успя да прекрачи навън, минавайки от едната страна на огъня. След това тежко се отпусна на земята и загуби съзнание. Туземците с ликуващи викове я обградиха. Вързаха я добре и я занесоха в пирогата на вожда.

Отиди на 69.

Анви тихичко се примъкна към вратата и я дръпна настрани. Вратата представляваше правоъгълник от гъсто изплетени лиани. Навън почти нямаше светлина. Няколко огъня догаряха. Личеше си, че воините се бяха много изморили от този поход. Тя пропълзя навън и тръгна край колибите, като се снишаваше, за да не бъде забелязана от някого. Тръгна към най-близкия край на селото, а това беше откъм езерото. Езерото не беше голямо и можеше да бъде преплувано, но в този миг една мисъл сепна Анви.

— Ами ако има алигатори?

Тя отиде на импровизирания кей и започна да оглежда плавателните съдове. Имаше десетина сала и още толкова лодки. Въпросът беше какво да прави? Как да се измъкне от това укрепление?

Използвай зара. При 1 отиди на 64. При 2, 3, 4, 5 отиди на 87. При 6 отиди на 77.

Въпреки нечовешката умора, която Анви чувстваше, тя тръгна надясно и не помисли дори да се отказва:

„Докато има живот, има и надежда“ — кънтяха бащините думи в главата й. Тя дори отново се затича. Погледна назад и установи, че това наистина са преследвачи, които я търсеха, но все още бяха твърде далеч. Тя вече нямаше сила дори да се изплаши, съзнанието й го отбеляза само като факт и продължи да напредва. Трябваше да започне да се спуска от възвишението към брега преди гонителите й да се качат на него и да я забележат. Но точно в този миг до слуха й достигна протяжен вик, тя рязко се обърна и видя, че един от тях се беше покачил и я беше видял. Туземецът мигновено даде знак. Тя разбра, че веднага с цената на всичко трябваше да се добере до брега, а после? Този въпрос сега не й минаваше дори през ума. Тя се затича, падаше ставаше и продължаваше. Стигна най-сетне до мястото, откъдето можеше да слезе на пясъчния бряг. По-скоро търкаляйки се отколкото вървейки или тичайки, тя започна да се спуска към брега. Около нея започнаха да се търкалят цели лавини от по-големи и по-малки камъни. Анви чуваше зверските викове, които идваха от горе, но тя беше като в сън и едничката й цел беше да се добере до брега. Тя тежко тупна на пясъка и веднага скочи и хукна към водата, но почти в същия миг близо зад нея тупна още едно тяло. Тя усети, че един от преследвачите й е съвсем на близо. Реагира по-скоро инстинктивно, отколкото стратегически. Отскочи настрани и рязко се закова на място, набралият скорост туземец не можа да реагира на нейната маневра и, когато прелиташе край нея, тя протегна крака си, а той с крясък се изтъркаля през глава. Анви без да го дочака да се окопити скочи върху гърба му и му нанесе два бързи удара в областта на врата, с цел да го обездвижи за известно време. И остана горда от себе си, че ненапразно беше посещавала тренировките по бойни изкуства. Тя скочи, защото чуваше останалите, които бързо я наближаваха и хукна към брега. Едва сега й мина през ума въпроса:

— Какво ще правя там, като стигна? Какъв е смисълът от всичко? Явно няма спасение за мен.

Вече беше на предела на своите сили. Чувстваше, че всеки момент просто ще се стовари на пясъка и няма да може да мръдне. В този миг тя чу глас пред себе си и видя няколко мъже насочили оръжия. Те гръмнаха няколко пъти и това беше достатъчно преследвачите да завият рязко и да изчезнат.

Това, като че ли беше сигнала на краят на силите на Анви. Тя като подкосена падна и загуби съзнание. Анви беше изпаднала в изключително тежка диабетна кома. За щастие лекарят на моряците беше изключително опитен и веднага установи, че загубата на съзнание на детето не е обикновена. За него беше достатъчно да види инсулиновата помпа и да му стане ясно, че детето е диабетик и е изпаднало в тежка диабетна кома. Той веднага отвори чантата на Анви, намери бързодействащия глюкаген, който се използва в подобни извънредни ситуации и без колебание го инжектира в тялото на момичето. Когато се свести, тя беше на палубата на кораб, който по-късно разбра, че е военен и че съвсем случайно се е отбил на този бряг. Част от екипажа по времето, когато Анви се е премятала по надолнището към брега, я е забелязал, нормално любопитството на матросите да ги е завело на мястото, където Анви тупна, а след това скочи и започна да тича към брега. Но след като моряците видели, че детето се сподиря от банда туземци, бързо приготвили своите оръжия и зачакали, но след героичната постъпка на тинейджърката с обезвреждането на най-бързия преследвач, те решили да действат и с изстрели във въздуха прогонили туземците. Анви беше спасена. Сега беше въпрос на време, за да успее да се върне у дома.