Айрис Йохансен - Издирването

— Ще намеря начин. — Лоугън сви устни мрачно. — Разчитай на това.

— Разчитам. Бог да ти е на помощ, ако ме подведеш.

— Няма. — Извади телефона си. — А сега иди да се погрижиш за вълчицата, докато аз се погрижа за Мадън. — Погледна я и набра номера. — Тъй като сме единни в решението да разкараме сенатора, не можеш ли да загърбиш греховете ми и да сключиш с мен примирие?

— Може би. — Усмихна се. — Ако обещаеш да не храниш кучето ми отново.

— Само ако умира от глад. — Заговори по телефона. — Маргарет, какво става с Мадън?

Сара все още се усмихваше, докато с Монти отиваха към задната веранда. В незабавния и сериозен отклик на Лоугън имаше нещо много успокояващо.

Монти извърна поглед към него. Мил.

— Обичаш със стомаха си. Не биваше да ядеш, докато аз не ти дам. Знаеш това!

Доверие.

— Въпреки това не биваше да нарушаваш правилата. — Но и тя самата ги нарушаваше и се доверяваше на Лоугън. Как бе успял да пробие защитата й?

Мил.

Чар? Не, бог знае, че не се опитваше да я очарова през последните дни. Просто бе откровен и усърден.

Защо се тревожеше изобщо? Беше се съгласила само на примирие за следващата седмица.

Красива. Монти припкаше към Маги, която го гледаше враждебно. Тръшна се до нея. Любов.

Тя изръмжа.

Сара поклати глава.

— Не е в много романтично настроение, момче. Тази рана я подлудява. — Приближи се към вълчицата. — Хайде, да видим дали не мога да те облекча. Без хапане. Да видим дали и с теб не можем да сключим примирие.

Кучето тичаше и си играеше, а златистата му опашка се въртеше щастливо, докато то описваше кръгове около онази жена — Патрик.

Дугън се прицели с пушката право в главата на животното. Пръстът му бавно погали спусъка.

— Какво правиш?

Вдигна поглед и видя Руджак да се приближава към него по хребета.

— Онази Патрик и кучето й са извън къщата. Ще й поднеса малка изненада. Не си свърших добре работата, като се целех в животното й в Санто Камаро. Сега ще му пръсна шибаната глава.

Руджак погледна надолу към ранчото.

— Не сме дошли за това. Едва успяхме да избегнем хората на Гейлън, патрулиращи в района. Сякаш охраняват Форт Нокс. Може би имаме съвсем малко време, преди да се върнат. Забеляза ли Лоугън?

— Стои на вратата.

— А, да — промърмори Руджак. — Много покровителствено се държи, а?

— Нали каза, че все още няма да пипаме него или жената. Но няма причина да не убия кучето й, нали?

— Мислиш ли, че можеш да го направиш? Не успяхме да се приближим много. За повечето стрелци е доста извън обсега.

— Мога.

Златният ритрийвър вдигаше глава във въздуха и лаеше радостно.

— Винаги съм мразил лаещи кучета. — Дугън отново насочи надолу пушката. — Какво залагаш, ако успея да го сваля с един куршум?

— Никакви залози. — Руджак се усмихна. — Зная, че си отличен стрелец.

„Да, той винаги ме е ценял“, мислеше си Дугън. Откакто се бе присъединил към него преди година, Руджак му отдаваше дължимото уважение.

— Тогава гледай как ще гръмна това псе.

— Нямам търпение. — Скръсти ръце пред гърди. — Всъщност това може и да е гениално хрумване от твоя страна. Представям си как Лоугън се радва на безопасността си в тази малка къщичка с пазачите на Гейлън на този далечен хребет. Какъв по-добър начин да го разтърсиш от такъв дребен знак? Застреляй кучето на всяка цена.

Дугън почти виждаше сцената да се разиграва пред очите му. Падащото куче, потънало в кръв. Сара Патрик се взира в любимеца си, пищи и тогава двамата с Лоугън се втурват към него.

— Чакай малко.

Той проследи погледа на Руджак, насочен към жената. Тя се бе завъртяла и се вглеждаше нагоре към планината.

— Интересно — каза Руджак. — Мислиш ли, че е усетила нещо? Вика кучето.

— По дяволите! — Дугън забеляза с негодувание, че животното и жената бързо се връщат към къщата. Трябваше да действа незабавно. — Не се тревожи. Все още мога да го убия.

— Не.

Изгледа шефа си намръщено.

— Научих онова, което исках, а хората на Гейлън не са глупаци. Ще успеят да ни открият по посоката на изстрела и ще ни погнат на мига. Би си струвало риска, ако беше важно, но не е. — Сви рамене. — Освен това убийството на едно куче едва ли би било достоен послеслов на Кай Чи.

— Но на никого не пречи да…

— Не, Дугън — настоя меко Руджак, обръщайки се. — Повярвай ми. Просто ще трябва да измислим нещо по-подходящо.

— Какво има? — попита Лоугън, когато Сара въведе Монти през входната врата. — Какво видя?