Ейджи Йошикава - Тайко

— Но има и още. Ямабучи Укон ни обеща, че ако работим колкото се може по-зле и забавим нещата така, че да надхвърлим трите дни, ще ни даде куп пари. Като чух обаче какво току-що казахте, сега знам, че да приемем парите на господин Ямабучи и да ви се противопоставим би значело да работим за собствената си гибел. Вече прогледнах. Като водач на непокорните трябва да бъда наказан, а строежът — завършен без бавене.

Токичиро се усмихна, като осъзна, че с този обрат неговият силен враг се е превърнал в искрен съюзник. Вместо да устрои над човека съд, той му подаде чаша.

— У теб няма вина. В момента, в който си осъзнал всичко това, си станал най-верният гражданин на тази област. Хайде, пийни. После, като си починем, да почваме работа.

Майсторът с две ръце пое чашата и се поклони от сърце. Но не отпи от нея.

— Хей! Всички вие! — викна той, като скочи изведнъж на крака и вдигна нависоко чашата си. — Ще направим точно тъй, както казва господин Киношита. След като опразним чашите, нека почваме работа. Трябва да се срамуваме от себе си. Чудо е, че небето още не ни е наказало. Досега напразно съм гълтал своя ориз, но оттук нататък ще се опитам да си го наваксам. Ще се стремя да бъда истински полезен. Реших вече. А вие, останалите?

Едва майсторът свърши да говори, и другите веднага се изправиха.

— Да вървим!

— Ще успеем! — завикаха всички.

— О, благодаря ви! — каза Токичиро и също вдигна чаша. — Е, за три дни ще оставя настрана това саке. Щом свършим работа, ще го пием, колкото ни душа иска! Също така, не знам колко пари е казал, че ще ви даде Ямабучи Укон, но след като привършим тази работа, ще ви възнаградя, с каквото мога.

— Няма да имаме нужда от нищо такова.

Всички, начело със сипаничавия майстор, пресушиха чашите на една глътка. И досущ като войни на сражение, готови да се бият в първите редове, се спуснаха обратно към строежа.

Като стана свидетел на въодушевлението им, Токичиро изпита за първи път същинско облекчение.

— Успях! — изпусна се той, без да мисли.

Нямаше обаче да пропусне този случай — смеси се с останалите и като полудял работи в калта през следващите три нощи и два дни.

— Маймунке! Маймунке!

Някой го викаше. Видя, че бе Инучийо, с необичайно развълнуван вид.

— Инучийо.

— Сбогувам се.

— Какво?

— Отивам в изгнание.

— Защо?

— Посякох един човек в крепостта и господарят Нобунага ме наказа. Засега се превръщам в ронин.

— Кого посече?

— Ямабучи Укон. Ти ще ме разбереш по-добре от всеки друг.

— Ах, изпреварил си ме.

— Горещата кръв на младостта! Помислих си това точно след като го посякох, но беше твърде късно. Дори и да я потискаш, природата на човека несъзнателно излиза наяве. Ами добре…

— Сега веднага ли тръгваш?

— Грижи се за Нене, Маймунке. Това показва, че тя и аз не сме били създадени един за друг. Отнасяй се добре с нея.

Горе-долу по същото време, един-единствен кон, сякаш оставен без ездач, профуча в галоп през тъмнината от Кийосу към Наруми. Сериозно ранен, Ямабучи Укон здраво се държеше за седлото. До Наруми имаше осем-девет часа път пеша, а конят на Укон препускаше бързо.

Вече бе тъмно и никой не можеше да види, но ако беше ден, минаващите по пътя щяха да забележат кръвта, която, докато конят препуска, капеше по земята. Раната на Укон бе дълбока, но не смъртоносна. Въпреки всичко, вкопчен в гривата на коня, той се питаше кое ли ще бъде по-бързо — копитата на животното или смъртта.

„Само да успея да стигна до крепостта Наруми“, мислеше си той и си спомняше, че когато му нанесе удара, Маеда Инучийо почти се метна върху му с крясък:

— Изменник!

Изреклият това обвинение глас беше като гвоздей, забит право в черепа му и не искаше да се махне оттам. Сега неговите мисли блуждаеха в помътеното съзнание, а вятърът го бръснеше върху гърба на препускащия кон. Как ли е узнал Инучийо? Като осъзна, че това събитие ще се отрази върху крепостта Наруми и върху съдбата не само на неговия баща, но и на целия род, бе обхванат от паника и кръвта затече по-силно.

Крепостта Наруми беше едно от страничните укрепления на рода Ода. От по-рано бащата на Укон, Саманосуке, бе направен от Нобухиде управител на Наруми. Въпреки това той гледаше на света с ограничен поглед и видяното не му вещаеше голямо бъдеще. Когато Нобухиде умря, Нобунага бе на петнадесет години и се ползваше с по-лошо име от всякога. По това време Саманосуке се отметна от него и тайно се съюзи с Имагава Йошимото.

Нобунага разкри измяната на Наруми и напада на два пъти крепостта, но не успя да я превземе. За това имаше причина — и военно, и стопански откъм гърба я подкрепяха могъщите Имагава. Нобунага можеше да напада както си поиска, но силите му винаги отиваха напразно. Той разбираше това и дълги години не обръщаше внимание на метежниците.