Ейджи Йошикава - Тайко

— Имам молба, господарю.

— Каква е тя?

— Награда — каза ясно Токичиро и стресна служителите. Дали това не ще разсее рядкото добро настроение на Нобунага? Бяха загрижени за Токичиро.

— Какво искаш?

— Пари.

— Много ли?

— Не, само малко.

— За теб ли са?

— Не — Токичиро посочи към рова. — Аз не съм единственият, който е правил строежа. Бих искал достатъчно само, колкото да разделя между работниците там. Те са толкова уморени, че заспаха.

— Говори с ковчежника и вземи толкова, колкото ти трябва. Но аз трябва да направя нещо, за да възнаградя теб. Какъв е сега приходът ти?

— Получавам трийсет кан.

— Това ли е всичко?

— То е повече, отколкото заслужавам, господарю.

— Ще го увелича на сто кан, ще те преместя в отряда на копиеносците и ще те сложа да командваш трийсет пехотинци.

Токичиро млъкна. Строго погледнато, постовете на отговорник за въглищата и дървата и после за строителните работи бяха запазени за високопоставени самураи. Млада кръв обаче течеше в жилите на Токичиро и той естествено от няколко години хранеше надеждата да постъпи на бойна служба в отрядите на стрелците с лък или копие. Да отговаряш за тридесет пехотинци бе най-ниската степен сред началниците във войската. Но това бе работа, която го радваше много повече от това да отговаря за конюшните или кухнята.

Беше толкова щастлив, че забрави за миг сдържаността и без да мисли, със същите уста, които допреди малко бяха толкова възпитани, заяви:

— Докато работех на този строеж, имаше нещо, за което постоянно си мислех. Както и да го погледнете, водоснабдяването в крепостта е лошо. Ако бъде обсадена, ще липсва питейна вода и в скоро време ровът ще пресъхне. Стане ли нещо, ще може само да се опитваме да пробием обсадата. Но в случай, че ни нападне войска, която няма вероятност да победи в открит бой…

Загледан настрани, Нобунага се преструваше, че не чува. Токичиро обаче нямаше да спре посред пътя:

— Винаги съм смятал, че връх Комаки далеч превъзхожда Кийосу както по водни запаси, така и за нападение и отбрана. Бих искал настоятелно да ви предложа да се пренесете от Кийосу на Комаки, господарю.

При това предложение Нобунага го изгледа яростно и излая:

— Стига толкова, Маймунке! Отиваш твърде далеч. Върви веднага да спиш!

— Да, господарю — сви рамене Токичиро.

„Получих урок, помисли си той. Лесно е да се провалиш при благоприятни обстоятелства. Когато е в добро настроение, човек трябва да бъде скастрян. Още не съм достатъчно опитен. Оставих радостта да ми помрачи ума и отидох твърде далеч. Трябва да призная, че съм още неопитен.“

След като разпредели възнаграждението между работниците, той все пак не се прибра у дома да спи, а тръгна да обикаля сам из града под крепостта. Можеше да зърне в сърцето си фигурата на Нене, която от известно време не бе срещал.

„Чудя се какво ли прави тя напоследък?“ Веднага щом си помисли за Нене, го обхвана парещо притеснение за неговия самопожертвователен и упорит приятел Инучийо, който напусна областта и му преотстъпи любовта на това момиче. Откакто Токичиро служеше на рода Ода, единственият, на когото беше разкривал сърцето си като на приятел бе Инучийо.

„Обзалагам се, че е спрял в дома на Нене. След като е трябвало да напусне областта като ронин, не може да знае кога ще успее да я види отново. Без съмнение й е казал нещо, преди да потегли“, помисли си Токичиро. Истината бе, че той сега повече от любов и от храна имаше нужда от сън. Но, като си мислеше за приятелството, храбростта и верността на Нене, не можеше просто да легне и да спи.

Един истински мъж винаги разпознава друг такъв. Защо тогава Нобунага не оцени Инучийо, както подобава? От определено време насам измяната на Ямабучи Укон бе известна, поне на Инучийо и Токичиро. Не можеше да си представи по каква причина Нобунага не е знаел за това и с нерадост се питаше защо Инучийо, който рани Укон, бива наказан.

„Е, каза си, може да е било наказание, а може прогонването му да е всъщност израз на обичта на Нобунага. Когато почнах да приказвам, без да мисля, с изражение на всезнайко, той добре ме стресна. Трябва да призная, че да говоря пред другите служители за лошото водоснабдяване и да се обявявам за пренасяне в Комаки, бе неблаговъзпитано“, мислеше си той, докато обикаляше из града. След безсъницата есенното слънце му се струваше ужасно ярко.

Щом видя в далечината къщата на Матаемон, сънливостта сякаш отлетя; избухна в смях и ускори крачка.