Ейджи Йошикава - Тайко

Тази вечер рано се мушна под мрежата против комари. Тъкмо когато щеше да заспи обаче, един служител коленичи на входа на спалнята му.

— Извънредно важно е, господарю! Ямабучи от Наруми са развели знамето на бунта и открито се готвят за съпротива.

— Наруми ли?

Нобунага излезе изпод мрежата и както бе в своите нощни дрехи от бяла коприна, отиде в съседната стая и седна.

— Генба?

— Господарю?

— Влез.

Сакума Генба отиде до прага на съседната стая и се просна по очи на земята. Нобунага си вееше с ветрило. През нощта вече можеше да се усети хладината на ранната есен, но в крепостта с нейните гъсталаци от дървета все още имаше рояци комари.

— Това всъщност не е толкова неочаквано — каза най-сетне Нобунага, почти сякаш бе сдъвквал думите и после ги бе изплюл. — Щом Ямабучи се бунтуват, то значи циреят, който заздравяваше, сега отново е малко загноил. Ще почакаме, докато сам се пръсне.

— Лично ли ще отидете, господарю?

— Няма да е необходимо.

— Вашите отряди…

— Не мисля, че ще е нужно лечебно мазило — засмя се той и продължи: — Дори и да се готвят за война, съмнявам се дали имат смелост да нападнат Кийосу. Когато синът му бе ранен, Саманосуке е изпаднал в паника. По-добре ще е за малко от разстояние да ги наблюдаваме как се издуват.

Скоро след това Нобунага отново си легна, но на следващата сутрин стана по-рано от обикновено. Може би в дъното на ума си е бил разтревожен за съдбата на Токичиро много повече, отколкото за случилото се в Наруми. Веднага щом стана, отиде заедно с няколко служители да огледа мястото на строежа.

Утринното слънце изгряваше. И на мястото на вчерашното бойно поле не беше оставено нито парче дърво, нито камък, нито бучка пръст или парченце талаш. Земята бе ометена до чисто. С утрото мястото на строежа вече не беше строеж. Това надхвърляше очакванията на Нобунага. Рядко изпитваше изненада и, ако сега бе поне малко изненадан, не го показваше. Но Токичиро беше свършил работата за три дни и отгоре на това, в очакване на проверката на Нобунага, бе наредил да изнесат останалите греди и камъни вън от крепостта и да пометат земята.

Лицето на Нобунага несъзнателно светна от радост и изненада.

— Успял е! Погледнете! Погледнете какво е направил Маймунката! — Обърнат към служителите си, той говореше, сякаш това бе негово собствено постижение: — Къде е? Повикайте Токичиро тук.

— Онзи, който идва по моста Карабаши, изглежда е господин Киношита — каза един от служителите.

Мостът беше точно пред тях. И по него тичаше Токичиро.

Гредите за скелето, както и останалите дървета и камъни, инструментите и сламените постелки, бяха струпани на куп до рова. Занаятчиите и работниците, които бяха прекарали три дни и нощи в работа, без да почиват, спяха дълбоко като свити в пашкули гъсеници. Дори и майсторите, които се бяха трудили заедно с работниците, легнаха на земята и заспаха веднага, щом строежът бе привършен.

Нобунага гледаше отдалеч всичко това. Още веднъж осъзна колко е подценявал способностите на Токичиро. „Тази Маймунка! Знае как да накара хората да работят! Щом има умението да накара хората да работят до смърт, трябва да го сложа начело на обучени войници и от него може да излезе твърде добър пълководец. Няма да бъде грешка да го пратя в битка като предводител на двеста-триста души.“ Изведнъж Нобунага си спомни един стих от „Военното изкуство“ на Сун Цу:

Отново и отново си повтаряше това, но се съмняваше, че самият той притежава тази способност, която със сигурност няма нищо общо със стратегията, тактиката и авторитета.

— Тази сутрин определено сте станали рано, господарю. Можете да видите какво сме направили със стените на крепостта.

Нобунага погледна надолу към нозете си и Токичиро бе там, коленичил и притиснал двете си длани към земята.

— Маймунке? — Нобунага избухна в смях.

Току-що бе видял лицето на Токичиро, което след три безсънни денонощия, изглеждаше, сякаш е покрито с полузасъхнала грапава мазилка. Очите му бяха зачервени, а дрехите — изпоцапани с кал.

Нобунага отново се засмя, но скоро съжали човека пред себе си и сериозно каза:

— Добре си се справил. Трябва да ти се спи. Най-добре е през целия ден да спиш.

— Много ви благодаря.

Токичиро искрено се радваше на похвалата. Да му кажат, че може да спи през целия ден колкото му душа иска, докато самата област няма и ден за отдих, е най-голямата от всички похвали, си помисли Токичиро, докато сълзите овлажняваха натежалите му клепачи. При все че изпитваше такова задоволство обаче, той добави: