Ейджи Йошикава - Тайко

— Забавно е да ме гледате как танцувам, но за мен това не е никак лесно. Всъщност, струва ми доста усилия.

Хидейоши бе застанал зад майка си и Нене. Само преди миг напусна сцената под плясканията на зрителите и изглежда още не се беше освободил от възбудата на представлението.

— Нене, нека се отделим тази вечер в твоята стая. Искаш ли да приготвиш нещо хубаво за ядене?

След края на представлението всичко наоколо бе залято от ярката светлина на лампите. Гостите тръгнаха обратно към третото и второто укрепление.

Хидейоши се появи в стаята на Нене, придружен от голяма тълпа артисти и музиканти. Майка му се бе прибрала в спалнята си, така че съпруг и съпруга сега бяха насаме със своите гости.

За Нене бе обичайно да обръща внимание на такива хора, както и на всичките си служители. Особено след днешното веселие, тя благодари на всички за забавата. Гледаше ги как безгрижно си наливат саке и разговарят с доскорошните свои зрители.

От самото начало Хидейоши седеше сам настрани и тъй като сега сякаш никой не му обръщаше внимание, изглеждаше малко мрачен.

— Нене, сигурно няма да навреди и аз да си пийна чашка, а? — обади се.

— Мислиш ли, че бива?

— А ти смяташ ли, че няма да си пийна? За какво мислиш дойдох в стаята ти?

— Ами, майка ти каза: „Момчето тръгва вдругиден пак за връх Комаки“ и строго ми заръча да ти намажа прасците и хълбоците с мокса, преди да отидеш на поход.

— Какво?! Казала ти била да ме мажеш с мокса ли?

— Тревожи се, че там, където отивате, лятната жега навярно още продължава й ако пиеш лоша вода, може да се разболееш. Ще те намажа с мокса и после ще ти дам чашка саке.

— Та това е смешно. Аз не обичам мокса.

— Обичаш или не, така каза майка ти.

— А, ето защо не идвам в твоята стая. От всички, които ме гледаха как играя днес следобед, ти единствена не се смя. Все се мръщеше нещо.

— Такъв ми е нравът. Дори да искаш от мен да се държа като онези красавици, не мога.

Нене явно се поядоса. После изведнъж си спомни за онова време, когато тя самата бе на възрастта на Чача, а Хидейоши беше двадесет и пет годишният Токичиро.

Господарят изгледа жена си с любопитство и попита:

— Защо плачеш?

— Не знам — отвърна Нене и извърна лице настрани.

Хидейоши се извъртя, за да я погледне в очите.

— Да не би това да значи, че ще ти е самотно, когато отново отида на поход?

— Колко дни си прекарал у дома, откакто сме се оженили?

— Дори да не обичаш войната, докато не зацари мир, ние не можем да направим нищо — отвърна Хидейоши. — Ако на господаря Нобунага не се беше случило непредотвратимото, сигурно щях да съм началник на някоя затънтена крепост и щях да прекарвам живота си в седене до тебе, точно както ти се иска.

— Хората ще те чуят какви глупости говориш. Аз добре разбирам сърцето на мъжа.

— И аз — това на жената!

— Все ми се присмиваш. Не говоря от ревност, както обикновено правят жените.

— Всяка една съпруга щеше да говори като тебе.

— Ще ме изслушаш ли, без да обръщаш всичко на шега?

— Добре. Слушам те с голямо внимание.

— Примирила съм се с всичко от дълго време насам. Въобще не се и каня да ти казвам, че съм самотна, докато в твое отсъствие се грижа за крепостта.

— Добродетелна жена, вярна съпруга! Ето защо преди толкова време Токичиро се спря тъкмо на тебе.

— Не прекалявай с шегите! Майка ти затова говори с мен.

— Какво каза майка ми?

— Каза, че ти позволявам толкова много, че може да се превърнеш в пройдоха. Каза, че трябва от време на време да говоря с тебе.

— И затова ли сега ще ме мажеш с мокса? — засмя се Хидейоши.

— Ти и представа нямаш как се тревожи тя. Толкова си невъздържан, че забрави и синовните си задължения.

— Че кога съм бил невъздържан?

— А не вдигаше ли ти шум преди две нощи в стаята на господарката Санджо, чак до сутринта?

Служителите и артистите в съседната стая се преструваха, че не чуват рядката — е, може би не чак дотам рядка — кавга между съпруг и съпруга. Тъкмо тогава обаче Хидейоши повиши глас и извика:

— Хей, вие! Какво мисли публиката за това тук представление?

— Е, на мен ми прилича на игра на топка между слепци — обади се едни от актьорите.

— За нищо не става значи, а? — засмя се Хидейоши.

— Хайде сега. Тази игра няма край.

— А ти, флейтиста, как смяташ?

— Е, така става и у нас в къщи. Кой е виновен, пък кой не е? Кой, та кой?

Изведнъж Хидейоши грабна горното кимоно на Нене и го метна като награда навън.

На следващия ден, макар да бяха в същата крепост, близките на Хидейоши не успяха дори да го зърнат. През целия ден той бе постоянно зает да дава нареждания на военачалниците и служителите си.