Ейджи Йошикава - Тайко

— Нищо забележимо. Господарят Кацуие ми се стори в много добро настроение.

— Предполагам, че е бил доста доволен.

— Да, беше.

Пратеникът продължи да отговаря на непрекъснатите въпроси на Генба, който не му оставяше време дори да избърше потта от челото си.

— Когато му описах в подробности тазсутрешното сражение — продължи човекът, — той възкликна: „Така ли? Е, това съвсем подобава на моя племенник!“

— А какво стана с главата на Себей?

— Незабавно поиска да я види и каза, че определено е неговата. Погледна към хората наоколо и заяви, че това било добър знак. Видя ми се, че се зарадва още повече.

Самият Генба беше изключително радостен от чутото. Щом чу за поздравленията на Кацуие, той се изпълни с гордост и желание да изненада своя чичо с още по-големи подвизи.

— Предполагам, господарят на Китаношо още не е научил, че крепостта на връх Ивасаки също падна в ръцете ми — похвали се засмян младежът. — Нека не бърза, понеже има още на какво да се зарадва.

— Не, тъкмо когато си тръгвах, му съобщаваха за падането на Ивасаки.

— Е, тогава значи няма нужда да пращам нов вестоносец, нали?

— Ако ще е само за тази новина — не.

— Във всеки случай до утре сутринта Шидзугатаке също ще бъде моя.

— Е, що се отнася до това…

— Какво искате да кажете?

— Господарят Кацуие предупреди, че може да се главозамаете от победата и да решите, че врагът е твърде лесна плячка. Трябва да бъдете постоянно нащрек.

— Говорите безсмислици — отвърна през смях Генба. — Няма една-единствена победа да ме опияни чак дотам.

— Но преди да потеглите за насам, господарят Кацуие изрично ви нареди да се оттеглите скоро след навлизането си в земите на неприятеля. Опасно е да се остава тук прекалено дълго. Днес той отново ми каза да ви предам да се връщате незабавно.

— Казал е да се оттеглим веднага ли?

— Думите му бяха, че трябва да отстъпите бързо и да се присъедините към нашите хора в тила.

— Какво малодушие! — изръмжа Генба и се подхили подигравателно. — Е, добре тогава.

В същото време влязоха няколко души, върнали се разузнаване. Трихилядният отряд на Нива се е обединил с хората на Куваяма. Сега всички заедно се готвят да защитават Шидзугатаке.

Тази новина само наля масло в огъня и засили желанието на Генба да нападне. Та в случай като този всеки храбър военачалник би пожелал да продължи да се сражава!

— Започна да става вълнуващо — отбеляза той.

Отметна настрана завесата на шатрата и излезе навън. Шидзугатаке се виждаше на около два часа път южно, издигнат посред младата зеленина на планините. По-наблизо, малко надолу от мястото, където беше застанал, по склона се изкачваше някакъв военачалник с неколцина придружители. При леката дървена врата на оградата един от хората на Генба тичаше напред, за да го предвожда.

Генба цъкна с език и промърмори:

— Трябва да е Досей.

Веднага щом разпозна пълководеца, който винаги стоеше редом с неговия чичо, можа предварително да досети и за какво е дошъл.

— А, ето ви и вас.

Досей изтри потта от челото си. Генба просто стоеше прав, без да го кани да влезе в шатрата му.

— Какво ви води тук, господарю Досей? — попита той малко рязко.

Досей имаше вид, сякаш няма желание да говори веднага, но Генба направо го превари.

— Ще останем тази нощ на лагер тук и ще се оттеглим утре. Вече пратих да съобщят това на чичо ми.

Показа, че не иска да говори каквото и да е повече по този въпрос.

— Вече ме осведомиха — отвърна любезно Досей, след което продължи с дълги поздравления към Генба за победата му при връх Оива.

Този обаче не искаше да търпи заобикалки.

— Чичо ми ви прати, защото се тревожи да не сбъркам нещо ли?

— Както предположихте, той не одобрява особено вашия план да останете на лагер тук. Желанието му е да се оттеглите от вражеска земя най-късно до довечера и да се върнете при него.

— Не се тревожете, Досей. Когато моите хора нападат, те са като снаряди: когато защитават нещо, са като желязна стена. Още никой не ни е посрамвал.

— Господарят Кацуие от самото начало имаше вяра във вас, но погледнато от чисто военна точка, не е препоръчително да се бавите, след като сте навлезли дълбоко в земите на неприятеля.

— Но почакайте, Досей. Да не би да твърдите, че нямам понятие от военно изкуство? И това ваши думи ли са или на чичо ми?

Сега дори Досей започна да губи търпение. Нямаше какво повече да направи, освен да млъкне. Започна да му се струва дори, че това пратеничество го излага на опасност.