Ейджи Йошикава - Тайко

Чакаха Хидейоши да пристигне и да даде заповед.

— Какво става с главната войска?

Проклинаха другарите си за бавенето им, но засега можеха само да скърцат със зъби.

Акечи Мицухиде, който още бе в своя стан в Онбодзука, отрано узна за смъртта на Мацуда Тародзаемон и пълния разгром на неговия отряд. Обвиняваше се, че не е дал нареждане навреме. Добре знаеше, че е много важно дали ще влезе в битката, докато Тенодзан е в ръцете на неговите хора или е изоставен в тези на врага.

Но преди да настъпи към Тенодзан, Мицухиде бе зает с мисълта за две други неща — измяната на Цуцуи Джункей и нареждането да подсилят укреплението в Йодо (беше подценил бързината на Хидейоши). Освен това в характера му имаше една слабост — беше нерешителен. Да нападне ли или само да се отбранява? Не беше определил това чак докато настъпи към Онбодзука.

Битката започна почти случайно. И двете войски бяха прекарали сутринта между камъша и тръстиките, хапани от комари и мухи. През цялото време те гледаха свирепо към противниците си и чакаха заповедта на своите предводители. В един миг обаче откъм страната на Хидейоши към брега на реката скочи красив оседлан кон, който навярно искаше да утоли жаждата си.

Петима-шестима войници, сигурно служители на господаря на коня, се спуснаха да го гонят. От отсрещния бряг изневиделица прокънтя изстрел, последван от поредица от залпове.

В отговор войниците на Хидейоши също изпразниха оръжията си, за да помогнат на своите другари, прикрили се сега в тръстиката. Вече нямаше време да се чака заповед.

— Напред!

Нареждането на Хидейоши за обща атака дойде всъщност след като вече и от двете страни бяха стреляли. Разбира се, отрядите на Акечи отвърнаха на раздвижването на противника и сами нагазиха в реката.

Общото корито на Енмьоджи и Йодо бе доста широко, но преди да се влее в по-голямата река, Енмьоджи оставаше малко повече от поточе.

Ала след няколко дни проливен дъжд течението бе бързо. Стрелците на Акечи се появиха в тръстиката на северния бряг и започнаха да обстрелват редиците на Хидейоши, застанали отсреща на южния. В това време няколко дружини от тежковъоръжени мъже — копиеносци, отбрани воини на рода Акечи — сред пръски вода се опитаха да си проправят път на отсрещната страна.

— Пратете нашите копиеносци! — извика едни от военачалниците на Такаяма, докато се мяташе със скок на брега.

Тъй като реката бе тясна, възможностите на стрелците бяха твърде ограничени. Имаше опасност, докато предната редица презарежда оръжията си и задната излиза на нейно място, врагът внезапно да изскочи на брега и да се озове право между хората с техните пушки.

— Стрелците да отстъпят настрани! Не пречете на хората от предните редове!

Отрядът на Накагава вече беше приготвил и насочил напред копията си. Сега повечето войници направо замахнаха с тях от брега успоредно на водата.

Целеха се естествено в неприятелите, но вместо да опитват да ги пронижат, по-лесно бе просто да им попречат изобщо да се изкачат на брега. Сблъсъкът стана посред реката — копие срещу копието, копие срещу меча и дори копие срещу случайно грабнатото дърво. Мъжете се промушваха взаимно и падаха във водата.

Войниците с викове се вкопчваха един в друг и труповете, които се строполяваха долу, вдигаха високи пръски. Мътното течение се носеше покрай тях. Кръвта плуваше по водната повърхност и после реката я отнасяше надалеч.

Първият отряд начело с Накагава Себей вече бе отстъпил мястото си надолу по течението на войниците, предвождани от Такаяма Укон. Също като редицата от младежи, която през време на някой празник носи на раменете си свещената статуя и дружно надава своя вик, те тръгнаха напред и се провряха в самото сърце на битката.

Бързо прегазиха тръстиката на източния бряг и яростно се спуснаха посред неприятелите. Слънцето започна да клони към залез. Огненочервените облаци, озарени от вечерната светлина, хвърляха отблясъци върху черните купчинки от биещи се мъже.

Жестокото сражение продължи още час. Издръжливостта на отряда на Сайто направо смайваше. Точно когато изглеждаше, че вече са сразени, те се събираха наново и пак се хвърляха в боя. Застанали посред едно блато, отблъскваха пристъп след пристъп. При това не бяха единствени — почти всички дружини на Акечи се сражаваха със странно примирение пред смъртта и отчаяните викове на разгромената войска отекваха с горчивина, каквато навярно разкъсваше сега и гърдите на Мицухиде.